07 дек. 2022 г.

Когато повече няма накъде

„Какво правиш тук?“

Думите отекват в планинската кухина, отразявайки се в неравните стени, прескачайки се една друга. Последната сричка, сякаш като от чук, се забива отново и отново в душата на умисления тесвиец.

Пещерата криволичи навътре, далеч от пустинната жега. Врязана в нагорещения от синайското слънце гранит, тя подсигурява хладен заслон за уморения друмник. Почти шест седмици са изминали от последния залък, който е сложил в устата си. Сега среднощната случка под онази юдейска хвойна му изглежда като далечен мираж.

Нереален е и дълбокият глас, ненадейно долетял от недрата на Хорив. „Какво правиш тук?“ Думите сякаш излизат от самите камъни. Мястото наистина е свято. Нкъде по тези канари, сред гръмотевици и светкавици, сред гъсти облаци и плътен дим като от пещ, същият този тътнещ глас навремето е взел страха на израиляните, конституирайки Декалога. „Ти говорѝ на нас и ние ще слушаме – смутено те са умолявали предводителя си Мойсей, отстъпвайки назад от димящото бърдо, – а Бог да не ни говори, за да не умрем“ (Изх. 20:19).

 

Последният вал срещу Ваал

Оттогава обаче са изминали столетия. Сменили са се поколения. На израилевия престол са се редували правдиви и противни царе, докато се е стигнало до безгръбначния Ахаав. Женен за езичничката Езавел, встрастен към омайните ѝ увещания, той е допуснал в страната да се въведе мащабна религиозна реформа. Опасният гръмлив глас от Синай е заглъхнал като древно ехо в конкуренцията на безопасни и безгласни финикийски фетиши. Народът е завлечен в нова култова обредност – към Ашера (любимата богиня на Езавел) и Ваал (чието име дори е закодирано в името на царицата).

Против идолослужението на Израил се е възпротивил един единствен човек. Илия е последният вал срещу поклонението към Ваал. Имало е и други, но царицата ги е изтребила. Накрая е взела на мушка и него.

За да спаси живота си, Илия бяга от царската крепост Езраел и емигрира на юг. Чудодейно нахранен от ангел Господен, той се отправя на четиристотинкилометрово пътуване до Божията планина Хорив (III Царе 19:1-8) – същата, според изследователите, като планината Синай, където Бог дава закона на Мойсей.

Смутен и самотен, Илия намира убежище в една пещера и се заселва в нея. Именно в нейната сумрачна утроба един ден до него долита Господният глас: „Какво правиш тук, Илия?“ Думите са изпитателни, но и изпълнени със загриженост. Когато задава въпроси, Бог обикновено не се нуждае от информация. Той ни пита, за да ни изпита.

„Аз съм бил много ревнив за Господа, Бога на силите – отговаря внимателно Илия (10 ст.), – защото израилтяните изоставиха завета Ти, събориха жертвениците Ти и избиха с меч пророците Ти. Само аз останах, но и моя живот искат да отнемат.“

„Джабал Макла (араб., „обгоряна планина“) – гранитно възвишение с пещера в северозападната част на Арабския полуостров, където е алтернативната хипотеза за локацията на Синайската планина (илюстрация: SplitRockResearch.org)

 

Тихият и нежен глас

В отговор Господният глас му нарежда: „Излез и застани на планината пред Господа.“ С подобен призив, на същото място, преди столетия Бог е извел Мойсей, за да учреди Завета и да установи Закона. И сега, преди Илия да съумее да реагира, пред очите му се разгръща гледка, доста сходна с преживяното от неговите предци в подножието на Синай: могъща вихрушка, разцепени канари, тътнещ земетръс, пояждащи пламъци.

За разлика от Изход 19 глава обаче, сега в III Царе 19 глава Божието присъствие не се намира сред тези природни явления. Три пъти текстът уточнява многозначително: „Господ не беше във вятъра… Господ не беше в земетресението… Господ не беше в огъня…“ Този път Бог не е дошъл да сключва завет или да въвежда законодателство. Този път не се представя чрез страховити, пагубни за сетивата зрелища. Този път изявлението Му е спотаено, сдържано, сведено до едва доловим глас.

Текстът не разкрива какво е било съдържанието на Божиите думи. Акцентът е върху формата на изказването: небесният глас е „тих и нежен“. Прекратяването на страничните шумове от вилнеещите ветрища оставя място за едно единствено нещо. Небесното слово в тези минути е изключително дискретно – като глас, шепнещ в дълбините на душата. Господ разговаря с Илия кротко, радушно, приятелски. Без напрежение, без повишаване на тона, без нерви. Като родител, който успокоява треперещо, тревожно дете.

 

От пещерата към планината

Колко дълбок резонанс има тази случка за собственото ми угрижено и изтормозено сърце! Всеки път, щом мислено свърна в онази пещера с уплашения тесвиец, самият аз си давам сметка колко сериозни щети нанася околният свят върху душата ми. Демоничният крадец, деликатният корен и делничните грижи (Лука 8:12-14) всеки ден потайно, потулено съзаклятничат как да умъртвят вярата у мен.

Свит в някое мрачно пещерно ъгълче подобно на Илия, аз също изпитвам нужда да чуя Господния тих и нежен глас, зовящ ме да изляза от тъмното и да пристъпя в благата прегръдка на Спасителя. И въпреки че често пъти си представям гласа на Бога като величава стихия, гръмовно сътресение или изпепеляващ огън, реалността се оказва изненадващо различна.

Божият глас пробива до сърцето ми в онези мимолетни мигове, когато съумея да се абстрахирам от делничната глъчка: в уединеното изследване на библейски пасаж, в съзерцателното споделяне на хвалебна песен, в уюта на домашната библейска група, в църковното молитвено събрание, в разговор с духовен наставник, в избликнал в мислите ми някога научен наизуст стих, в непланирана разходка с жена ми и дъщеря ми сред оранжевата есенна шума на Южния парк, в прелистването на умозрителна книга.

На помощ тук идва и един любопитен нюанс в дванайсети стих на III Царе 19 гл., който намирам в библейската ревизия на „Верен“. Там описанието на четвъртото сетивно явление пред пророк Илия – вятър, трус, огън, глас – е намерило завладяващ въображението израз. Текстът гласи: „След земетресението – огън, но ГОСПОД не беше в огъня; а след огъня – звук като от тих повей“ (РИВ). Последната думичка мигновено отваря нова асоциация. Дали тук Илия не е чул гласа на третата личност от Троицата – „тихия повей“ на Божия Дух?

Дискретното присъствие на Бога обикновено е като тих вятър някъде дълбоко в сърцето ни. Недоловимо е като свенлив лъх, като свят дъх. Пророк Захария пише, че Бог се проявява сдържано, резервирано и по недоловим за сетивата начин: „не чрез сила, нито чрез мощ, а чрез Духа“ (Зах. 4:6). Самият Господ Исус ни уверява колко убягващо дефиниции и неподлежащо на дисекция ще бъде действието на Светия Дух: „Вятърът духа където си иска и чуваш шума му, но не знаеш откъде идва и накъде отива. Така е с всеки, който се е родил от Духа“ (Йоан 3:8).

В живота на Божиите чада Божият Дух присъства по-близо от всяка друга личност. Неговите намеси са неуловими за сетивата ни, невъобразими за представите ни. Но пък се разпознават по последиците. Действието на Духа си проличава по това, че независимо каква паника върлува в света, вярващите са обдарени с мир – необясним, абсурден, дори парадоксален мир. Личи си по надеждата в техните очи, по радостта в техните думи, по любовта в техните дела.

 

От планината към пустинята

Изглежда някаква подобна трансформация настъпва и в душата на Илия. Едва след като чува тихия и тънък глас, едва след като неведомият повей на Божието свято присъствие успокоява напрегнатото му сърце, Илия събира сили да изпълни заповедта да излезе от пещерата. Подобно на Мойсей пред къпината той покрива глава с кожуха си и плахо пристъпва навън в посока на гласа. Бог е повикал омаломощения и обезсърчен пророк в обятията си и там Илия е намерил разбиране и топлота, отзивчивост и ласка. Стресът в сърцето му бързо се разтапя в нежното присъствие на Създателя.

Миг по-късно следва нов изпитателен въпрос. Разговорът с Бога не е приключил. За втори път през този драматичен ден „към него дойде глас, който каза: Какво правиш тук, Илия?“ (13 ст.). Въпросът е същият както по-рано в пещерата.

И отговорът на Илия е същият, дословно. Сякаш като наизустена реплика, въртяла се в съзнанието му през 40-дневния преход от Вирсавее до Хорив, той повтаря оплакването си, без да промени нито сричка. Бил съм много ревнив за Господа. Но хората изоставиха Завета, събориха олтарите, изклаха пророците. Само аз останах, но и мен искат да убият.

Въпросът е същият. Отговорът е същият. Но този път реакцията на Бога е различна: „Иди, върни се по пътя през пустинята в Дамаск“ (15 ст.). Художественото представяне на тази паметна среща между Илия и Бога е многозначително. Еднаквите въпроси и отговори са последвани от две съвсем различни заповеди. В единайсети стих Бог извиква Илия в святото Си присъствие: „Излез и застани пред Господа.“ В петнайсети стих Бог изпраща Илия в света: „Иди, върни се по пътя в Дамаск.“

В първия случай Илия трябва да дойде на планината. Във втория – да се върне в пустинята. След първия призив („излез пред Господа“) Илия получава небесна утеха. На оплакването, че се чувства самотен, Бог му подарява Своя тих и нежен глас. С втория призив („иди по пътя“) Бог му дава небесна задача. На оплакването, че се чувства самотен, Бог му възлага нови отговорности.

Какво се е променило? Какво се е случило между двата въпроса „Какво правиш тук?“, та след еднаквите разменени реплики Бог дава на Илия коренно противоположни повели? Отговорът е в личната среща между двамата. Бог му е подарил Своя глас. А Илия е отвърнал с послушание (излизайки от тъмното) и преклонение (закривайки лицето си).

Макар че приближава към края си, служението на Илия все още не е приключило. Бог е подготвил нови царе за ръкополагане – в Сирия и в Израил. Освен това е запазил за делото Си цели седем хиляди верни ученици, които „не са преклонили колена пред Ваал… чиито уста не са го целунали“ (18 ст.). Тези хора ще имат нужда от словото, което Илия е получил навръх планината. Ще имат нужда от водач, а през последните месеци от дейността си Илия ще трябва да предаде служението си и авторитета си върху едного сред тях (16,19-21 ст.).

Пред хоривската пещера Илия получава нещо безкрайно ценно – нещо, от което се нуждае всеки от нас: да чуе лично името си, произнесено от Божия глас, да приеме от него сили и утеха и да получи нови разпоредби от Бога как да продължи занапред. Според Евреи 12:18-24 ние днес имаме далеч по-голяма привилегия – достъп до „планината“ на непосредственото присъствие на Бога.

Забележете предназначението на срещата на планината: да слезем долу и да служим по пътя. Тази истина е причудливо вплетена в библейското повествование чрез поне три личности: Мойсей, получил на планината Божиите закони и повел народа през пустинята; Илия, доловил на планината Божия глас и поел по пътя към Дамаск; и не на последно място Исус, който на друга планина се среща именно с Мойсей и Илия, а непосредствено след това се отправя на едно последно пътуване към смъртта си (Лука 9:28-36,51).

Тази тънка червена нишка, прещипала времето и пространството между Мойсей, Илия и Исус, недвусмислено подсказва една и съща истина: Планината е подготовка за пътуването. Неделната служба е подготовка за делничното служение. Срещата с Бога има явна цел: да приемем утеха и да получим задачи. „Елате при Мен“, казва Исус на отрудените и обременените, а след като им вдъхва мир, ги изпраща с поръчение: „Идете измежду всички народи.“

Каквато и криза да върлува, каквото и да е общественото отстъпление от вярата и ценностите, Бог и днес е запазил за делото Си „седем хиляди“ верни люде. И предлагайки на всекиго от тях лична утеха и лична задача, Той ежеседмично започва със същия провокиращ въпрос: „Какво правиш тук?“

Similar Posts