Колко често ни се случва да сме недоволни от поведението на хората около нас?! Колко често ни се налага да изразяваме несъгласие с мнението на околните? Колко пъти сме се чудили защо не ни разбират?! Да бъдем в състояние на неразбиране с околните е станало толкова естествено поведение, че дори не си задаваме въпроси като: „Защо това е така?“ и „Дали реагирам по адекватен начин?“.
Всеки от нас лесно може да си припомни конфликтни ситуации от ежедневието. Обикновено различията най-ярко се изразяват в средата и сред хората, с които прекарваме най-много от ограниченото си време – в семейството, в учебното заведение, в работната среда сред колегите и, разбира се, в църковната общност. Всяко едно от тези места е специфично, защото Бог така е определил реда на нещата. Ние не можем да си изберем родителите. Можем да изберем работата, но невинаги колегите. Можем да изберем училището и университета, но не и хората, които ще учат заедно с нас. Можем да изберем коя църква да посещаваме, но Бог поставя хората, с които да ни обгради там. Неговият промисъл е по-велик от нашите опити да постигнем идеалната ситуация, колкото и да се стараем. В дълбоката си същност ние инстинктивно търсим удобното, лесното и комфортното. Бог обаче в мъдростта си ни поставя в среда, която да е най-подходяща за нашето духовно изграждане и приближаване към Него. Неговата цел е ние да придобиваме и развиваме христоподобен характер още докато сме тук, на земята.
Повечето ситуации, в които попадаме, се формират от хората, с които сме заобиколени. Те влияят на нас, а ние влияем на тях. Този процес е взаимен. Така имаме възможност да се учим да изразяваме онова, което би вършил Исус на наше място.
Замисляли ли сте се защо много хора около нас – откровени атеисти или изповядващи други религии – обичат, грижат се за другите и са готови да се жертват? И често го правят така, че да засрамят повечето от покаялите се грешници, които са станали деца на Бога? Отговорът е, че всеки от нас е създаден по Божия образ и подобие! В Битие 1:27 е записано: „Бог създаде човека по Своя образ, по Божия образ го създаде. Мъж и жена ги създаде.“
Независимо колко сме различни помежду си, ние сме създадени да отразяваме Божия характер. Това e така, въпреки биологичната структура на тялото ни, как реагираме спрямо дразнителите около нас (рационално или емоционално), как се фокусираме върху нещата – дългосрочно и с мащаб или върху дребните, но важни детайли.
Всички хора са еднакво ценни за Бога. Няма по-малко важен или по-малко ценен в Неговите очи. Когато се явява на Аврам в Ханаанската земя, преди да унищожи Содом и Гомор, Бог прекарва с него продължително време, вероятно часове, в разговори и спокойствие под сенките на дъбравите. Такива отношения са типични за ориенталската култура. Колко е ценно да умееш да бъдеш с някого, да водиш смислени разговори и да изграждаш взаимоотношения, без да бързаш!
От друга страна, в сътворения свят около нас виждаме перфектната прецизност на Бога по отношение и на най-малките подробности. И всичко това е изпълнено в съвършен синхрон във времето.
Подобно съчетание от несмутима общителност и словоохотливост (от една страна) и прецизност по отношение на детайлите (от друга) рядко може да се види у един и същ човек. Ако си ги представяме като стереотипи, едните по-скоро сякаш са типични за близкоизточните взаимоотношения, докато другите като че носят белезите на северно-европейската култура. Съзираме едната или другата склонност у различни хора, като и едните, и другите отразяват част от Божия характер.
В първите десетилетия на човешката история виждаме как на хората са отредени различни роли и функции, различни дарби и таланти с които да си служат едни на други. Например Авел е овчар, докато Каин – земеделец. Поколенията след тях са характерни с разнообразни дейности и умения: „Явал… беше родоначалник на ония, които живеят в шатри и имат добитък. Името пък на брат му беше Ювал. Той беше родоначалник на всички, които свирят на арфа и кавал. Така и Села роди Тувал-Каин, ковач на всякакъв вид медно и желязно сечиво“ (Бит. 4:20-22).
Ако прелистим страниците на Библията напред към Новия завет, виждаме описанието на църквата: „Ние, мнозината, сме едно тяло в Христос и всеки от нас сме части, един на друг. И като имаме дарби, които се различават според дадената ни благодат, ако е пророчество, нека пророкуваме съразмерно с вярата; ако е служене, нека постоянстваме в служенето; ако някой поучава, нека постоянства в поучаването; ако увещава – в увещаването; който раздава – да раздава щедро; който управлява – да управлява с усърдие; който показва милост – да я показва доброволно“ (Рим. 12:5-8).
В друго свое послание апостол Павел пише: „Бог е поставил частите, всяка една от тях, в тялото, както му е било угодно“ (I Кор. 12:18).
Самите ученици на Исус са доста различни помежду си по характер, но всеки от тях има място в Божия план. Дори и първите църкви, описани в Новия завет, се различават едни от други. Една е атмосферата на църквата в Йерусалим, изградена от обърнали се към Христос евреи с обща история и обичаи; съвсем различни са разбиранията на покаялите се езичници в Рим; трета е културата на тези от Гърция, Мала Азия или Етиопия.
Ако прескочим времето към наши дни, същото е видимо дори и сред нас. Едни хора в църквата харесват повече традиционните хорови песни и химните, докато други предпочитат най-вече по-новите хвалебни песни. Има и такива, които харесват и двете. Други пък винаги са недоволни или неудовлетворени. Това е нормално и разбираемо. И не е проблем! Помежду си ще имаме сходни интереси и разбирания, но никога няма да намерим човек, който да е напълно еднакъв на нас. И това не трябва да ни притеснява.
Някои хора са интроверти. Не обичат големите и шумни събирания и вероятно няма да им е лесно да подемат нова инициатива. Но пък са отговорни, дисциплинирани и последователни. Други са екстроверти. Те са по-общителни, бързо прегръщат новите идеи, но пък за сметка на това може да са разсеяни и по-емоционални. По време на обсъждане на някоя тема едни ще реагират по-бурно, други ще бъдат по-уравновесени, а трети ще се оттеглят встрани, понеже не желаят да влизат в конфликт.
Има хора, които харесват футбола. Обичат красотата на играта, следят развитието на определени играчи, харесват драмата на спечелената в последния миг победа. Тях това ги вълнува. Други хора пък ще се възмущават, че във футбола има „черно тото“, че собствениците на някои клубове са сред най-проблемните личността в държавата. И едните, и другите ще имат основания, въпреки че са на различно мнение. Но това е нормално. Логично е.
Представете си алтернативата: всички да бяхме еднакви! Или всички да приличат на нас самите. Тогава щяхме да виждаме собствените си лоши страни отстрани. Дали би ни харесвало, ако повече хора мислят, говорят и действат досущ като нас? И то не само с хубавите, а и с лошите черти на характера ни?
Не трябва да пропускаме същността на нещата. Ние сме различни и ще си останем такива. Не е в нашия контрол да променяме характера на другите хора – освен ако, разбира се, не става въпрос за борба за изкореняване на грях или порок. От своя страна приемането, че сме различни, води до няколко важни следствия: така ще бъдем по-малко недоволни от поведението на околните (в границите на доброто възпитание); по-рядко ще спорим за излишни проблеми; и околните ще ни разбират по-добре.
Правя едно важно уточнение. Призивът да приемаме различията помежду си не означава заедно с това да толерираме и греха. Нашите грехове са най-различни, но не това е нещото, което следва да изтъкваме като богатство на разнообразието. Говорим за нещо съвсем различно. Фокусът е да проявяваме търпимост и разбиране към онова, което ни отличава като личности, отразяващи части от Божия характер.
Дадено ни е право на избор и от нас зависи как ще приемаме хората, които са с различен характер. Ако продължим да гледаме околните през призмата на нашите собствени ограничени разбирания, тогава ние ще сме тези, които създават проблеми и напрежение. Всеки от нас следва да осъзнае тази истина. Аз съм ограниченият. Аз съм този, който трябва да се учи и да се променя, и то според Божиите принципи. Неслучайно Христос казва, че когато решим да помогнем на някого, за да извадим съчицата от окото му, най-напред трябва да си дадем сметка каква греда се е изпречила пред нашето собствено виждане.
