„Лембас, лембас и пак лембас…“
С тази фраза Самознай от Властелинът на пръстените отговаря със смесица от униние и сарказъм, когато неговият приятел Фродо го пита какво имат за ядене. Двамата бродят на важна мисия из нескончаема безлюдна пустош. Смъртни опасности ги дебнат отвсякъде сутрин, денем, нощем. А за прехрана разполагат единствено с чудодейните елфически питки лембас (в превод „пътен хляб“), които иначе са напълно достатъчни да удовлетворяват глада при продължително пътешествие. Измислената храна е плод на богатото въображение на писателя Джон Роналд Руел Толкин, но сякаш досадата на Самознай ни препраща към една друга проява на подобен вид недоволство срещу еднообразна суперхрана.
Около средата на XV век пр. Хр. подмладеното множество на израилевия народ лагерува край планината Ор – точно по средата между залива Акаба и Мъртво море. Четири пълни десетилетия са изгубени в безсмислено скиталчество. Едно цяло поколение е отраснало в пустинни шатри, захранвано с небесна манна и предания за фантастичния „изход“ от Египетско робство. Пътьом са погребвали родителите си в пустинята, слушайки разказите им за техния прословут ропот след доклада на съгледвачите, принудил Бога да ги заточи със следните думи: „Децата ви ще скитат по пустинята четиридесет години и ще теглят поради вашите блудствания, докато бъдат изпоядени труповете ви в пустинята. Според броя на дните, през които съгледахте Земята, четиридесет дни, всеки ден за една година, четиридесет години ще теглите поради беззаконията си и ще познаете какво значи Аз да съм неблагоразположен“ (Числа 14:33-34).
Трудно е днес да си представим подобно номадско ежедневие. Книгата Числа методично проследява премеждията на избрания народ: преброяването в подножието на Синай; Божиите постановления преди отпътуването; преходът от Синай до Моав; изпращането на дванайсетте разузнавачи; несекващите прояви на черногледство, мрънкане, разслоени очаквания и пагубно неверие. Поколенията постепенно се сменят, а в 20 глава разказвачът описва кончината на двама от най-ключовите им водачи: Мариам е погребана в пустинята Цин (в северозападната част на Синайския полуостров), а тялото на Аарон остава навръх планината Ор (която до ден днешен носи неговото име: Джебел Неби Харун, „планината на пророк Аарон“).
Двайсет и първа глава започва с описание как израилската войска постига важна стратегическа победа над ханаанците. Усещането е оптимистично. Новото поколение в недрата на Израил изглежда сякаш си е научило урока. С посвещение и покорство те правят оброк пред Господа и Той им помага да си разчистят пътя към Обещаната земя. Очевидно предстоят освежителни времена. Малко по-нататък, в 26 глава, ще се направи ново преброяване на младото поколение водачи и левити; в 27 глава Исус Навин ще бъде посочен като наследник на Мойсей; а в 28-30 глави заповедите на Бога ще бъдат повторени и за ушите на подмладения Израил.
Ала преди това е необходимо да се реши веднъж и завинаги въпросът с мрънкането. Непосредствено след погребенията на Мариам и Аарон и веднага след победата над ханаанците новото поколение израилтяни неусетно влизат в навика на своите родители. Отново се появява дуднене и недоволство – а този вид манталитет нанася толкова тежки щети на едно общество, че тук Бог решава да тегли чертата и веднъж завинаги да го изкорени изсред Своя народ.
Едва-що разорили ханаанските градове, израиляните се отправят отново на дълъг път: от планината Ор към Червено море с цел да избегнат негостоприемната земя Едом. И тогава сред тях за пореден път избуява познатото горчиво бъбрене: „Народът излезе от търпение в душата си поради пътя. И народът говорѝ против Бога и против Мойсей: Защо ни изведохте от Египет да измрем в пустинята? Тук няма нито хляб, нито вода и душата ни се отвращава от този никакъв хляб!“ (Числа 21:4-5).
Звучи ли ви познато? И с основание! Това е четиринайсетата проява на ропот в средите на Израил. Изразите са емфатични: „народът излезе от търпение в душата си“ и „душата ни се отвращава от този никакъв хляб“. Такова говорене е показателно за далеч по-дълбоки проблеми. Тук не става дума само за досада от пътуването или съклет от еднообразното меню. Неудовлетворението на хората е на друго ниво – до дъното на душата.
А най-разочароващото е, че се случва сред поколение, което би трябвало вече да е научило урока за гнилия корен на роптаенето. Техните предци са допускали такъв вид оплаквания да вгорчава отношенията им с Бога не веднъж и дваж: още в Египет недоволстват от Мойсей, задето фараонът е засилил бремето им (Изх. 5:1-22); след освобождението мрънкат, че им било по-добре да работят за египтяните (14:1-12); след прекосяването на Червено море роптаят, че няма вода (15:24); два месеца и половина след Изхода ръмжат от глад някъде между Елим и Синай (16:1-4); в Рафидим отново надигат врява поради недостиг на вода (17:1-4); после, докато Мойсей получава Божиите заповеди на Синай, те си казват: „Не знаем какво му стана“ и си правят златен телец, което коства живота на 3000 души (32:1-28). Всичко това четем в книгата Изход.
Но нещата не спират дотук. Книгата Числа продължава тягостното изброяване: след време мрънкат без особена причина и Бог им праща огън в края на стана (Чис. 11:1-3); междувременно разноплеменното множество сред тях нагнетява нещата и ги провокира да мечтаят за добрите стари времена на робството: „Помним рибата, която ядяхме даром в Египет, краставиците и дините, и праза, и лука, и чесъна. Сега душата ни е изсъхнала. Нищо няма. Няма какво да гледаме освен тази манна!“ (11:4-6,33); в следващата глава Мариам и Аарон сумтят против брат си в Асирот (12:1-2,15); в Кадис след разузнавателната мисия настават масови брожения: „Да бяхме измрели в египетската земя или в тази пустиня да бяхме измрели!“, след което хората дори вдигат камъни да пребият Мойсей, Аарон, Халев и Исус Навин, а Бог разочаровано възкликва: „Изпитваха Ме десет пъти досега!“ (14:1-4,13); скоро след това 250 предвождани от Корей песимисти скачат на въстание, скандирайки: „Стига ви толкова!“ (16:1-40); а когато Бог отстранява тези метежници, хиляди други надигат вой и така се стига до смъртта на 14 700 души (16:41-50).
Забележете, че в последните примери става дума за вече подмладеното общество. Новото поколение очевидно не може така лесно да се отърси от капана на черногледството. В Числа 20 глава те мърморят за пореден път поради липсата на вода: „Да бяхме измрели и ние, когато братята ни измряха пред Господа! Защо ни изведохте в тази пустиня да измрем и ние, и добитъкът ни? Защо ни изведохте от Египет, за да ни доведете на това лошо място? Това не е място за сеене, нито за смокини, нито за лозя, нито за нарове, нито има вода за пиене!“ (20:1-5). Тук дори на Мойсей не му издържат нервите и вдига тоягата си срещу една скала, обезсърчен и огорчен от разлагащите душата роптания. А в следващата глава идва и кулминацията – цитираното по-горе отвращение до дън душа от „този никакъв хляб“.
Псалом 78 прави ретроспекция на онези размирици: „Със сърцето си изпитаха Бога, като искаха ястия за лакомията си, и говориха против Бога: „Може ли Бог да приготви трапеза в пустинята?“ (18-19 ст.). А в друг псалом се прави мрачна съпоставка между тяхната лакомия и „мършавостта на душите“, която получават като последица (Пс. 106:14-15). А роптанието отново е оприличено на „изпитване на Бога“.
Дъхащото на мухъл и гнилоч говорене, срещу което апостол Павел векове по-късно ще предупреждава ранните църкви (Ефес. 4:29-32; 5:4; Кол. 3:8,16; I Сол. 5:11; Тит 3:2-3), изглежда е някаква вродена, неразривна част от нашия човешки манталитет. Ту ни е млякото горещо, ту пък друго нещо. Трудно е в Египет! Трудно е извън Египет! Непосилно е в пустинята! Непосилно е в Обещаната земя! Три пъти решават да убият Мойсей. Три пъти оспорват авторитета му. Три пъти мърморят за вода. Три пъти мърморят за храна. Имат небесен хляб, а лелеят за земно месо. Това дуднене сякаш край няма!
За да пресече вгорчаващото говорене, този път Бог пуска между палатките им онези прословути змии, които ги хапят подмолно и ги принуждават да вдигнат поглед от меланхолията и черногледството и да се фокусират върху високата върлина с бронзовия символ на Божията добра грижа. Случката е добре позната, като усуканата около пръчка змия след време ще се смеси с близкоизточни митологии и ще се превърне в медицински знак, а векове по-късно в една среднощна дискусия самият Исус я използва, за да онагледи собственото си издигане на жертвеното дърво, откъдето поколения страдалци и грешници ще черпят нов живот и надежда.
Тук обаче думата ми е за горчивото говорене. „Най-силните дюдюкания и освирквания се чуват от безплатните редове в залата“, нерадостно отбелязва писателят Крофт Пенц. Откъснати на повече от 35 века от онова пустинно роптаене на израиляните, самите ние добре разпознаваме същата тенденция у себе си. Собственото ни сърце е веднага готово да реагира с негативизъм, сарказъм и дори цинизъм при следващия язвителен коментар, който ни попадне във Фейсбук. Без да му мислим много, бързо даваме „ухилен емотикон“, нехайно кликваме „споделяне“ и самодоволно пускаме някой наш си хаплив коментар под публикацията.
Отвътре ни идва. Ще забележим слабото звено във всяка идея. Ще съзрем черното петно във всяко начинание. Ще заподозрем задни мисли и в най-добрата кауза. Ще намерим маана и на… манната.
От изброените примери в Изход и Числа ясно личи, че е възможно дотолкова да свикнем с Божиите подаръци, че по някое време да ни дойде до гуша от тях. Долавяте ли го? Все повече сякаш умеем да се вторачваме в кусурите и несъвършенствата на битието ни, а ослепяваме за добрите, красивите, градивните неща. Мрънкането се превръща в част от нас. Вместо доволство – рекламации. Вместо благодарност – брожения. Вместо признателност – претенции.
Многократно съм се питал дали апостол Павел нарочно не е вмъкнал „наскърбяването“ на Божия Дух между няколкото стиха, в които говори принципно за гнилите думи, огорчението, яростта, гнева, викането, хуленето и злобното дърдорене (Ефес. 4:29-32). Дали пък мрънкането, броженията и черногледството в нашето мислене и вербално изразяване не е онази плесен, онази капка катран, която опорочава цялостното добро начинание на Бога у нас? Дали не би трябвало да е тъкмо обратното? Щом като сме били новородени във вярата, щом като сме получили вечна надежда и пълна сигурност, щом като сме вкусили от добротата, радостта и любовта на Божия Син, не би ли било логично и начинът ни на изразяване също да претърпи коренна реформа?
Цитираният по-горе Псалом 106 започва и завършва с цялостното предназначение на нашия живот. „Алилуя. Славете Господа, защото е благ и защото Неговата милост трае довека. Кой може да изкаже великите дела на Господа или да разгласи цялото Негово хваление?“, пита в началото древният автор (1-2 ст.). И независимо от лъкатушещите пътеки на поклонниците псалмистът постепенно разработва отговора на собствения си въпрос, водейки ни към кулминацията в края: „Избавѝ ни, Господи, Боже наш, и ни съберѝ измежду народите, за да славословим Твоето свято име и да тържествуваме с Твоята хвала!“ (47 ст.).
Никаква гнила дума да не излиза повече от устата ни! А вместо това да даваме израз на онова, което е добро и което изгражда хората според потребностите им, така че да се принася благодат на всички слушащи. Дали не си заслужава да промълвим едно „амин“ на този призив?
