Днес са на мода всевъзможни „конспиративни теории“. Те набират привърженици най-вече сред хора, които познават слабо историята и не разбират достатъчно историческите процеси. Но понякога, отнесена към отделни страни и периоди, една „конспиративна теория“ може да се окаже твърде близка до реалността.
Като пример можем да посочим събитията в България след 9.IX.1944 г. За всеки непредубеден изследовател на добилите публичност огромно количество факти, документи и спомени на очевидци е ясно, че налагането на комунистическия режим в България не е било резултат от революция или народно движение, а от внимателно разработен план, хладнокръвно осъществен от една конспиративна организация – Българската комунистическа партия (БКП). Като всички убийства, жестокости, съдебни и извънсъдебни репресии са били част от лукав замисъл за духовно, икономическо и политическо заробване на страната.
Пастирските процеси от 1949 г. са наглед малък, но твърде показателен епизод от този план. Защото окончателно демаскират неговата сатанинска същност. Днес, 65 години по-късно, е особено важно да ги осмислим в техния исторически контекст.
Първи епизод от плана за заробване на страната е завземането на властта от БКП. Това става чрез преврат срещу демократично правителство и с решаващата помощ на Съветския съюз, който окупира България, въпреки че тя не е воювала с него, а немските войски вече са се изтеглили от страната. За да се маскира превратът като акт на „антифашистка борба“, БКП влиза в съюз с леви политически партии, наречен Отечествен фронт (ОФ) по подобие на сходни демократични блокове в европейските държави. По този начин трябва да се заблудят западните съюзници от антихитлеристката коалиция, че в България текат естествени процеси на демократизиране, като преодоляване на наследството от войната. Твърде скоро ОФ е превзет отвътре от комунистите, а несъгласните ръководители на съдружните партии са изпратени в концентрационен лагер или затвор.
Същевременно под управлението на ОФ, в рамките на няколко години, се извършва небивал по мащаби погром над политическия, стопанския и интелектуалния елит на България. Още в първите няколко седмици след преврата на 9.IX.1944 г. в цялата страна и особено в малките градове и селата са избити около 30 000 души, чиято единствена „вина“ е, че са били будни, образовани и/или предприемчиви. (Като правило сред тях са били кметът, местният свещеник, търговецът, учителят.) На тази саморазправа впоследствие се придава законова форма чрез т.нар. Народен съд – специални съдилища, които са получавали предварителна „квота“ от властта колко души да осъдят на смърт. Освен че осъжда посмъртно вече избити лица, Народният съд унищожава през 1945 г. практически всички високообразовани ръководни кадри на България.
А на по-ниско ниво, в университетите и по месторабота, се извършват поголовни „чистки“ на хора, несподелящи комунистическата идеология и неспособни на пълно послушание спрямо режима. Те се изпращат в затвори или в набързо създадените по места концентрационни лагери. Обезглавена и подложена на систематичен държавен терор, страната бързо се превръща в огромен затвор, където царства страхът.
Следваща стъпка за заробване на българския народ и превръщането му в послушно стадо на режима е отнемането на лична собственост. Високата и средната класа по градовете е съкрушена чрез Закона за национализацията (декември 1947 г.), като губи фабрики, предприятия, работилници, магазини, а в ред случаи – и жилища.
Паралелно с това върви насилствена колективизация на земеделските земи, която нанася тежък, впоследствие оказал се фатален удар върху българското село, където към онзи момент са живели 80% от нашия народ. Лишени от средства за препитание и от житейска перспектива, по-младите хора напускат завинаги селата, за да търсят работа в града. Насила се създава зависим от властта градски „пролетариат“, обитаващ новостроящите се панелни кошери в покрайнините на големите градове, а селата бавно започват да агонизират, за да стигнат до пълното обезлюдяване и запустяване, което наблюдаваме днес.
Неограничена власт, унищожаване на елита, обсебване на средствата за производство, тотален контрол над зависимо и изплашено население – всички точки от плана методично се осъществяват за забележително кратко време. Режимът има всички политически основания да бъде спокоен. Но БКП не се примирява с тези успехи. Защото комунизмът е квазирелигиозна идеология и крайната му цел е още по-зловеща – не само да овладее тялото на човека, но да обсеби и душата му. Вярващите хора, чийто Господ и върховен авторитет е Христос, по определение не могат да бъдат манипулирани и доведени до такова жалко духовно състояние. Ето защо Църквата се явява най-голямата пречка пред пълното тържество на комунизма. И наистина тя понася тежки удари още в първите месеци на диктатурата, когато падат в жертва немалко православни свещеници.
Разправата с Евангелската и Католическата църква обаче се отлага за по-подходящ момент. Известни са връзките на тези общности със западните държави, а в България постоянно пребивават висши представители на Съюзническа контролна комисия (СКК), сформирана от страните-победителки във Втората световна война. По указания от Москва БКП лицемерно се въздържа от враждебни действия спрямо евангелските църкви. Но когато се сключват Парижките мирни договори (15.IX.1947 г.) и всички представители на СКК напускат страната, комунистическата власт дава ход на подготвените гонения. Проведените процеси срещу евангелските водачи стриктно и внимателно следват решенията, приети на тайно заседание на Политбюро (управителния орган на БКП).
Заедно с процесите срещу водачите на Католическата църква (1952 г.) процесите срещу евангелските духовни служители са последната брънка от плана за заробване на страната и за ликвидиране на всяко огнище на свободна мисъл. Над България се спуска дълга духовна нощ…
