Антоний Египетски, наречен Велики, е син на заможни коптски християни от Кома, град близо до южната граница на Египет. Родителите му го държат в известна изолация от света, за да го предпазят от злините на своето време. Когато навършва осемнадесет години, той остава кръгъл сирак. Майка му и баща му умират, като му оставят сто и двадесет акра земя и малка сестра, за която да се грижи.
Шест месеца след смъртта на родителите си, Антоний размишлява върху себеотрицателния живот на ранните християни, докато върви към църквата. Той знае, че те са оставили всичко, за да следват Христос, и затова могат да очакват велики награди в небето. Когато влиза в църквата, чува някой да чете думите на Христос към богатия млад мъж: „Продай всичко, което имаш, раздай го на бедните и ще имаш съкровище на небето. И ела и Ме следвай“ (Лука 18:22).
Антоний приема думите буквално. Веднага продава имуществото си, като се погрижва сестра му да бъде осигурена, и раздава останалата част от парите на бедните. Става отшелник, като първо живее в собствения си град, а постепенно и в по-отдалечени места. Така той следва примера на Господ Исус Христос, Който се отдалечава и усамотява в пустинята, където да победи изкушенията на Сатана и да се подготви за общественото Си служение. Преди Антоний е имало и други отшелници, като например Макарий Египетски, когото самият Антоний посочва като свой духовен отец, но го надминава по слава. Чрез различни аскетични практики[1] – пост, бдения, носене на груби дрехи и неугаждане на телесните си желания – египетският отшелник се надява да преодолее изкушенията и да постигне християнско съвършенство и пълно уподобяване на Христос.
За прославянето на Антоний и запознаването на цялата църква на Запад с неговия житейски подвиг най-голяма заслуга има Атанасий Велики, архиепископ на Александрия и виден борец срещу арианската ерес по време на Първия вселенски събор. Подобно на мнозина борци за чистотата на вярата, той е подложен на гонения и заточения от арианстващите римски императори и няколко пъти намира убежище при монасите, живеещи в египетската пустиня. Там той се запознава с Антоний и става близък свидетел на неговите житейски събития и духовни подвизи, които описва през 356 г., годината на смъртта на Антоний, в житието му „Животът на Антоний“[2]. Това произведение се превръща в образец за агиографията в последващите векове. В него Атанасий описва непрестанната молитва и покаяние на светеца, пълната му отдаденост на вярата и усърдието му за напредване в добродетелта, а също демоничните атаки, целящи да го отклонят от духовния му подвиг, но които смиреният отшелник успява да преодолее. В съчинението се разказва и за видение на небесна светлина, която вляла сила в Антоний и му дала победа над силата на демоните.
Въпреки всичките си усилия да живее в усамотение, Антоний не успява да избяга от онези, които са търсели неговия съвет и духовна насока. Мнозина започват да следват примера му и да живеят в усамотение и молитва. Някои живеели напълно сами, а други – на малки групи. Те научават къде се намира Антоний и търсят неговия съвет и утешителни думи. Така, постепенно в пустинята възникват колонии от множество монаси и отшелници, които започват да се наричат манастири, а самият Антоний постепенно придобива авторитета на техен духовен водач и наставник. Към него се обръщат не само монаси, но също епископи, обикновени вярващи, както и управници. Обикновените хора молят за неговите молитви. Той лекува болните, съветва страдащите, гони демоните и проповядва Благовестието. През 311 г., по време на голямо гонение, Антоний пътува до Александрия и застава в съда заедно с обвинените християни, като се надява да умре мъченически. Това обаче не се случва и той се връща разочарован в пустинята.
Към края на живота си, когато Антоний живее в уединение близо до Червено море, Атанасий го моли да дойде в Александрия, за да говори срещу ереста на арианството. Антоний откликва положително. Това се случва година преди да почине. Когато разбира, че умира, Антоний моли двама монаси да го погребат на тайно място, защото се страхува, че останките му ще станат обект на поклонение. Той умира на 17 януари 356 г., на възраст 104 или 105 години. След смъртта му неговата слава продължава да се разпространява благодарение на „Животът на Антоний“ от Атанасий. Житиеописанието му вдъхновява практикуването на аскетични практики и води до разцвет на монашеството навсякъде, където се чете. В някаква степен това произведение води и до обръщането на Августин Ипонски към вярата в Христос. В своите знаменити „Изповеди“ бл. Августин посочва колко голямо влияние оказва латинският превод на житието на Антоний върху западните християни.
[1] Аскезата (от гр. ἄσκησις – упражнение, практика) или подвигът (подвижничеството) в християнската вяра е най-общо живот на себеотрицание, упражнение в духовни благодатни практики като молитва, пост, въздържане от плътски удоволствия, полагане на труд, отказване от земни богатства, с цел постигане на християнско съвършенство. В този смисъл християнството е подвижничество per se.
[2] Св. Атанасий Александрийски. Животът на преп. Антоний Велики. – в: Преп. Антоний Велики. Любовта прогонва страха. С., 2004.
