270 години от смъртта му
Джоузеф Бътлър пребивава в Бат, градче в Югозападна Англия, известно с минералните си басейни, построени още в римско време. Той не се чувства никак добре и се надява, че баните в естествените горещи извори ще подобрят състоянието му. Но в случай, че терапията се окаже неуспешна, той се е разпоредил спекулативните му и незавършени съчинения да бъдат изгорени.
Като епископ в Англиканската църква от 1738 г. Бътлър вече е написал най-известната апологетична книга на своята епоха. Тя е озаглавена „Аналогия на религията, естествена и богооткровена, с устройството и хода на природата“ (Analogy of Religion, Natural and Revealed, to the Constitution and Course of Nature). Написана е в отговор на набиращата популярност през XVIII век религиозна философия, наречена деизъм. Деистите били съгласни с твърдението, че Бог е сътворил света, но отричали, че Той е използвал пророци, явявания на ангели или откровения, за да учи човеците относно Себе Си. Също така, тези мислители подлагали на критики Библията, като изтъквали нейните грешки и несъвършенства, а също толерирането на някои жестокости, като доказателство, че тя не е написана от Божията ръка. Много столетия по-рано, раннохристиянският богослов Ориген (III в.) заявява: „Онези, които вярват, че Творецът на природата е също така Автор на Писанието, трябва да очакват, че в Писанието ще се натъкнат на същите трудности, както и при разбирането на природата“. „Аналогията“ на еп. Бътлър по същество използва и развива аргумента на Ориген.
Например, един деист недоволства срещу библейското твърдение, че Бог въздава беззаконията на бащите върху чадата до трето и четвърто поколение (Изх. 20:5). Може ли такова действие от Божия страна да бъде справедливо? Еп. Бътлър отговаря, че в природата постоянно се случва същото. Ако си послужим с по-съвременен пример, една бременна жена приема ЛСД. Дъщеря ѝ съответно се ражда с недъзи и на свой ред след години ражда друго дете с недъзи, тъй като носи мутирали под въздействието на наркотика гени или пък поради тежка бременност, обусловена от собствените ѝ малформации. Бътлър обръща внимание, че няма никакъв резон да приемаш, че природата е Божие творение, а същевременно да отричаш откровението, утвърждаващо самия принцип, по който функционира природата. Същността на аргумента е, че нашите решения и действия влияят на другите хора и затова трябва да се стараем да вземаме решения, които отчитат техните интереси и нужди.
Това е напълно в съгласие с учението на Писанията, макар че те добавят към уравнението и благодатта – а именно, Бог често се намесва в природните цикли и привежда нещата в ред. Ако се върнем към използвания по-горе пример, един естествен еквивалент на благодатта би бил дъщерята или внучката да получат специализирана медицинска помощ, чрез която проблемът с наследствеността да бъде решен.
Бътлър изтъква, че самата природа намеква за безсмъртието на човека и за идващия нов век. Много твари преминават през етапи на съществуването си, различаващи се по степента на съвършенство; например, ларвата става какавида, а впоследствие пеперуда. Така и личността на човека се запазва през различните си житейски периоди: детство, юношество, младост, старост. Не е по-разумно да се вярва, че смъртта слага край на всичко, отколкото да се вярва, че човек няма да се събуди никога поради бездействието в съня си. Освен това, някои неща добиват смисъл единствено ако схващаме този живот като своеобразен изпитателен период. Бътлър отбелязва също, че наличието на съвест у човека е силен довод в полза на християнското твърдение, че съществува нравствен закон. Той обаче не се задълбочава в дискусии относно греха и ада – неговата „Аналогия“ представлява едно хладно по стил и силно рационално произведение.
Еп. Бътлър е привърженик на емпиричния и индуктивния подход. Ключова роля в неговата мисъл играе осъзнаването на вероятностния характер на човешкото знание. Да се настоява за абсолютно доказателство за каквото и да е би било глупава дързост. По-скоро, „вероятността е най-доброто напътствие за живота“. Вероятностното знание не е абсолютно, но е достатъчно. Разумният човек се води по тенденциите и корелациите, които натрупаният опит ни разкрива. Така, ако провери най-сериозно известните факти за християнството, като първоначално предположи тяхната достоверност, и изпита ученията му на практика, той ще стигне до извода, че то дава достатъчно вероятно обяснение на всичко. Макар че не може да се докаже по философски път, „християнството е най-вероятната хипотеза“, обясняваща всичко.
Но дали самият епископ в крайна сметка не се е заразил от болестта, която се опитвал да излекува? След среща с Джон Уесли, той осъжда „претенцията [на някои хора] за свръхестествени откровения и дарби на Светия Дух“, като „нещо ужасно, даже твърде ужасно“. Използването на подобни квалификации относно лично откровение от Бога е доста странно за човек, влязъл в християнската история като защитник на божественото Откровение!
Еп. Бътлър пише и по етически теми. Смята се, че никой друг не е оказал толкова голямо влияние върху английската морална философия от XIX век, колкото него. Критиките му са насочени най-вече срещу възгледа за егоистичния характер на човешката природа[1]. Според него човешките подбуди имат доста по-комплексен характер, отколкото ако ги гледаме само през призмата на егоизма. Нашето съзнание е организирана йерархия от разнообразни импулси и принципи. „Правилно организираните умове“ се ръководят два върховни принципа: любовта към себе си (желанието да постигнеш по-голямо дълготрайно щастие) и доброжелателството (желанието да спомогнеш за общото щастие). А най-основните импулси се подчиняват на върховния практичен авторитет на ума: моралната съвест. Именно тя ни учи да се покоряваме на двата върховни принципа. Неетичните и себични хора, които нехаят за общото благо, обикновено не са особено щастливи.
А терапията на еп. Бътлър с горещи бани наистина се оказва неуспешна. Той умира в Бат на 16 юни 1752 г. Разпорежданията му са спазени и недовършените му ръкописи биват изгорени. Паметта му се почита в Англиканската църква на датата на смъртта му.
Превод с допълнения: Тодор Велчев
_________
[1] Разгърнат особено подробно от Томас Хобс в книгата му “Левиатан” (1651).
[2] Изображение: Портрет на Джоузеф Бътлър (източник: Wikipedia)
