Според историците началото на съвременното мисионерско движение е свързано с пътуването на Уилям Кери до Индия през 1792 г. Всъщност цели 150 години по-рано английският пуритан Джон Елиът разпространява Благата вест сред коренното население в Североизточна Америка. Сред някои християни в Англия по онова време съществува мнение, че местните жители на Америка може да са далечни потомци на едно от изгубените племена на Израил. Според това разбиране, изолирани от останалия свят, те векове наред са били държани от Сатана в невежество. Онези обаче, които желаят да разпространяват Евангелието сред тези бедни езичници, биха направили добре да отидат сред тях и да посветят време и усилия на тяхното спасение. Още повече че вестите отвъд океана са, че индианците могат да бъдат цивилизовани чрез обучение и труд и проявяват интерес към християнството.
Джон Елиът е роден през 1604 г. в английското градче Нейзинг (Есекс). Получава образование в университета в Кеймбридж и се отличава с любовта си към езиците, като придобива необикновени умения във владеенето особено на иврит и гръцки. По негово време редица английски пуритани вече са поели пътя към Америка – не само поради разминаванията си с официалната църква, но и в стремежа сами да организират общности според своите убеждения.
През 1631 г. и Елиът заминава за Бостън като корабен капелан. Отначало временно замества местния свещеник, а после се установява в Роксбъри. На следващата година се жени за Хана Мъмфорд, с която е бил сгоден още в Англия – съюз, от който ще се родят шест деца и който ще продължи петдесет и пет години. Елиът копнее за разцъфтяване на знанието в тази неопитомена пустош и помага за основаването на гимназия в Роксбъри.
От самото начало той развива добри отношения с индианците нарагансет от района, както и с други сродни народи. С помощта на индианец Елиът започва да изучава езика на племето масачузетс. Скоро вече може свободно да разговаря с индианците и желае да им говори за истинския Бог. Първата му проповед е по Езекиил 37 гл.: „Пророкувай, сине човешки, и кажи на вятъра: „Така казва Господ, ела от четирите ветрища, о, дишай, и духни върху тези убити, за да оживеят.““ Любопитен факт е, че по съвпадение човекът, в чието жилище са събрани слушателите, се казва Уабан, а Уабан е индианското име на вятъра. Така домакинът приема, че посланието е лично за него, и това води до обръщането му във вярата.
Проповядването на Евангелието дава плод. Северноамериканските индианци, макар и потънали в суеверия и злоба, се оказват по-проницателни и по-рано стават способни да учат своите сънародници, отколкото новоповярвалите другаде по света. Елиът споделя: „Благосклонното внимание към Словото, чувствата и скърбите на някои от тях под негово влияние, трезвото им задаване на различни духовни въпроси, способността им да вярват и разбират какво им е отговорено и подобни проявления на голяма промяна у тях са повлияли по чуден начин и на благочестивите служители…“
Много индианци желаят да получат земя за постоянно заселване, за да започнат цивилизован живот. Общият съд закупува от плантаторите мястото, където се провежда тяхното събрание, и им го предоставя. Дават му името Нунатомен, което означава „радост“, а обяснението е, че „те се радваха на Божието слово и Бог се радваше на тях като на покаяли се грешници“. След няколко години настъпва видимо подобрение в много от ежедневните навици на индианците.
Джон Елиът съдейства за изграждането на молитвени градове като Натик през 1651 г. – убежища, където християнизираните индианци могат свободно да обработват своя земя и да се покланят на Бога. Но най-смелият ход на Елиът тепърва предстои: преводът на цялата Библия на масачузетски – език без нито една писмена буква. Както Уилям Тиндейл, превел Библията на английски през XVI век, така и Елиът цели да сподели истината на Писанието с местните на родния им език. Той създава азбука от нулата и написва граматически книги и речници. През 1661 г. в Харвардския колеж са отпечатани 1500 екземпляра от Новия завет, а през 1663 г. – хиляда пълни Библии.
Обръщането на езичниците към вярата не върви гладко. В един момент има 14 града на молещи се индианци, но създаването им често е посрещано с враждебност. Според неофициално преброяване от 1674 г. жителите им са вече около 4000. Един от хората, които не са склонни да се присъединят към тях, е сахемът (вожд) на племето уампаноаг – Метакомет, известен още като крал Филип. Той се опасява, че обръщането към християнството ще го отслаби като сахем и ще бъде „лесно… стъпкан от околните“. Елиът обаче не се отказва и назначава индианския мисионер Джон Сасамон, получил образование в индианско училище в Харвард, да научи Метакомет да чете.
И все пак на 29 януари 1675 г., малко след като напуска Плимут, Сасамон е убит. Впоследствие трима уампаноаги са съдени и екзекутирани за убийството – действие, което Метакомет смята за нарушение на неговия суверенитет. Напрежението най-накрая избухва през юни 1675 г., когато английски колонист убива уампаноаг и така започва Войната на крал Филип.
Общият съд издава заповед всички молещи се индианци от Натик да бъдат преместени. Към полунощ на 30 октомври 1675 г. много от тях са прекарани с ферибот до остров Диър и са оставени с малко дрехи и провизии. Собственикът на острова изрично забранява изсичането на дървета, лова на дивеч и паленето на огньове там. Много възрастни хора, бременни жени и болни умират от глад, болести и излагане на стихиите. Джон Елиът се опитва да стигне с лодка до острова, за да достави провизии на индианците, но лодката му е преобърната от разгневени колонисти. От друга страна, крал Филип използва всякакви средства за убеждаване и сплашване, за да привлича индианци на своя страна. Някои от тях се присъединяват към англичаните, а други дезертират на страната на Филип. През ноември жителите на още две села на молещите се индианци са заточени на острова. Други села са изоставени или жителите им се присъединяват към Метакомет.
Най-накрая Филип, ужасът на английските колонии в Америка, е убит. След затихването на войната индианците от остров Диър са преместени в Кеймбридж с разрешението на Общия съд и със средствата на обществото в Англия за разпространение на Евангелието. Разрешено им е да избират местата си за заселване. За съжаление, малцината оцелели се завръщат в Натик, за да открият, че домовете им са разрушени, а имуществото им е разграбено. Постепенно продават земите си и се разпръскват. Усилията за християнизиране на индианците никога не са подновени с първоначалния интерес и усърдие.
Джон Елиът възстановява каквото може, макар че възрастта започва да възпрепятства много от усилията му. През 1683 г. той ръкополага Даниел Токохвумпейт от Натик като свой заместник. По различни причини молитвените градове намаляват и през 1684 г. са едва четири.
„Стар съм, готов съм да си отида и искам да оставя колкото се може повече книги“, пише Джон Елиът до свой английски спомоществовател на 29 август 1686 г. На въпроса как е той отговаря: „Уви, загубих всичко. Разбирането ми ме напуска, паметта ми изневерява, речта ми изневерява, но благодаря на Бога, че милосърдието ми все още се държи. Откривам, че то по-скоро расте, отколкото отслабва.“
Съпругата му Хана умира през 1687 г., а след това и синът му Бенджамин. На 20 май 1690 г. Джон Елиът издъхва на осемдесет и шест години с шепот: „Добре дошла, радост!“ Погребан е в Роксбъри, а на гробницата му пише: „Апостол на индианците“.
