26 фев. 2024 г.

Установяването на Инквизицията и доминиканците

Две от най-тъмните петна в историята на християнската Църква са ловът на вещици и еретици в средновековна Европа и институцията, наречена „Инквизиция“ – като първото зарежда апарата на второто. Никой не знае със сигурност колко души са пострадали от Инквизицията. Със сигурност става дума за хиляди човешки съдби. Но за повечето църковни и държавни дейци от епохата е било самоочевидно, че ортодоксалността трябва да се съхрани на всяка цена.

Между 1180 и 1220 г. папите Александър III, Луций III и Инокентий III правят първите стъпки към създаването на Инквизицията. Преди това понятието означавало юридически процес за установяване на престъпления, включително нелегални бракове и бигамия, а не институция. Първата „епископска инквизиция“ от 1184 г. (т.е. църковен съд, проведен от местни епископи) имала за цел справяне с ереста на катарите[1] в Южна Франция. Тя задължила епископите да посещават два пъти в годината своите епархии и да издирват еретици. Като цяло се предписвали ненасилствени методи на убеждението: чрез беседи, дебати и проповеди. Този подход нерядко водел до добри резултати.

Официалното утвърждаване на институцията Инквизиция е дело на папа Григорий IX. През 1227 г. той за пръв път назначава „папска инквизиция“: комисия от „инквизитори“ (лат. „следователи“). Те трябвало да заседават периодично и да внесат ред и законност в разследванията срещу еретиците, заплашени нерядко от линча на градските тълпи. За разлика от известния произвол на епископските инквизиции, папската била последователна и систематична, като разследванията се описвали в подробни протоколи. Според съвременния американския историк Томас Мадън, „Инквизицията не е била създадена от желание да се унищожи многообразието от мнения или да се потискат хората; тя по-скоро е била опит да се спрат несправедливите екзекуции… По средновековните закони ереста е представлявала престъпление срещу държавата… и хората, обвинени в нея, трябвало да бъдат съдени от местния феодал, а той рядко е имал богословско образование“. В този смисъл Инквизицията предоставяла възможност за справедлив процес, спасяване от смърт и приемане в обществото.

През 1231 г. папа Григорий издава и формални правила за дейността на Инквизицията. Според неговото виждане, тази институция трябва да служи за спасението и за налагане на наказания единствено спрямо католици, изпаднали в заблуда. Юдеи, мюсюлмани и други нехристиянски изповедания остават извън правомощията ѝ. Инквизицията трябвало да събира сведения за разпространението на ереси, да призовава пред съда хора, заподозрени в ерес, да наказва изневерилите на Църквата и да обръща души към Христа, с цел тяхното спасение. Първоначално дейността ѝ била насочена най-вече срещу разрастването на движенията на валдензите[2] и албигойците. Изтезанията били позволени, но това фактически се явявало продължение на римския закон. За свой главен инквизитор във Франция папата назначава жестокия Робер льо Бугр, бивш еретик. Последният се отличил с особена безскрупулност. Към делата му спадат изгарянето на 180 души на клада само за един ден и толкова други зверства, че накрая той бива отзован и хвърлен в затвора.

На 20 април 1233 г. (според някои изследователи, 1232 г.), с була на Григорий IX работата на Инквизицията е поверена на Доминиканския орден. Доминиканците били очевидният избор за такава роля. Мисията на ордена, признат от църквата през 1220 г., била да поучава и проповядва Божието слово, като използва силата и доводите на разума в подкрепа на вярата. Не е никак случайно, че благочестиви учени и богослови като Алберт Велики и Тома Аквински са били доминиканци. Самият основател на движението, св. Доминик[3], се отличава в служението си с обращението на еретици чрез силата на светия си живот и убедително проповядване.

Ала методите, разработени впоследствие от неговия орден, не били така благородни. Те включвали разнообразни изтезания и, в крайна сметка, екзекуции – като правило, чрез изгаряне на клада. Въпреки, че указанията за провеждане на разпити ограничавали прибягването до изтезания, те все повече бивали пренебрегвани. Повечето доминиканци никога не са участвали в дейността на Инквизицията, докато други били привърженици на мек подход към еретиците. Някои по съвест отказвали да участват в извършването на жестокости. И все пак доброто име на ордена било завинаги опетнено поради причастността му към престъпленията на Инквизицията. Затова доминиканците получили популярното прозвище Domini canes (лат. „Господните кучета“).

 


[1]      Гр. „чистите“: последователи на дуалистично учение, съчетано с християнски елементи, силно повлияно от богомилското движение на Балканите.

[2]      Вж. статията за валдензите в Зорница, 02/2023.

[3]      Вж. статията за св. Доминик в Зорница, 08/2021 г.

Similar Posts