Всяка година на 16 вечерта и на 17 февруари, в северна Италия се организира празник с особена тържественост, светлини и богослужения на благодарност и радост. Поводът за това е, че на 17 февруари 1858 г. християните, които принадлежат към Валдензкото движение получават гаранции за граждански права и религиозна свобода.[1]
„Сагата“ на валдензите започва в края на ХІІ век. В град Лион, в днешна Южна Франция, живее богат търговец на име Петрус Валдес (1140-1217 г.). Около 1170 г. той наема двама свещеници да преведат от латински на френски език четирите евангелия и някои други книги от Свещеното писание. Четенето на библейските текстове на разбираем език засяга Пиер Валдо (името, с което е по-известен). Особено силно впечатление му правят думите на Христос към младия богаташ (Мат 19:21): „Ако искаш да бъдеш съвършен, иди, продай имота си и дай на бедните и ще имаш съкровище на небесата; и ела и Ме следвай.“ Решава да приложи буквално тези думи. Осигурява финансово съпругата си, поверява дъщеря си на монахини в девически пансион, продава имотите си и раздава средствата от това на бедните.
Пиер Валдо споделя новите си убеждения със свои приятели, като ги кани да изучават лично и разпространяват Божието слово. Те започват да схващат разликата между силата, която дава евангелското послание, и сковаващите предписания за живот, налагани от католическото духовенство. Стигат до убеждението, че не трябва да се отправят молитви към светиите, да се вярва на светена вода, да се плащат индулгенции. Отхвърлят доктрината за Чистилището. Приемат като тайнства само кръщение и причастие (като все пак зачитат сакраменталния характер на изповедта и прощението на греховете). С това Пиер Валдо и неговите съмишленици заемат историческото си място между първите пред-реформатори в Западна Европа.
Така се появява движението на хората с дървени обувки (les sabotiers) или както е по известно – на валдензите. Валдензите тръгват от град на град по двама, по примера на Христовите ученици, за да проповядват евангелските истини. Те не просят финансова подкрепа, а действат като амбулантни търговци. Минават от къща на къща, за да предлагат различни стоки, като не пропускат с това да започнат разговор, свързан с Благата вест. Не се плашат да изобличават лъжливите доктрини, внедрени в Църквата. Действат най-вече в днешните територии на Южна Франция, Италия и Швейцария. Организират богослужения на уединени места, без свещеници, на простонароден език и със спонтанен начин на поклонение на Бога. Четат и разпространяват Библията.
Отначало католическото духовенство проявява търпимост, защото ги възприема като нов орден, подобен на францисканците. Пиер Валдо спечелва дори известна подкрепа на папа Александър ІІІ. Когато се разбира, обаче, че те подкопават авторитета на епископите, срещу тях започват гонения. Валдензите са обявени за еретици и за общество извън закона през 1215 г.
Създадената вече църковна полиция на Инквизицията намира особено голяма подкрепа от Доминиканския орден в борбата срещу валдензите. Започва системно издирване на местата на техните събрания (главно в планините) и те са избивани на място заедно с жените и децата. Тези преследвания продължават и след възникването на Реформацията – до XVII век, когато Оливър Кромуел отправя от Англия заплаха за военна намеса, ако не бъдат прекратени. А през 1655 г. известният поет на Реформацията Джон Милтън на свой ред възпява героизма на валдензите в поема със заглавие „Пиемонтското клане“.“[2]
Част от последователите на движението се вливат в реформираните швейцарски църкви с калвинистки разбирания. Друга част от това движение прераства в деноминация под името Евангелска валдензка църква, която има най-активно присъствие в Италия, областта Пиемонт, както и в Северна Америка. През 1975 г. се прави опит за обединение между валдензи с някои методистки църкви като Съюз на методистки и валдензки църкви. В Аржентина, Парагвай и Уругвай възниква Евангелска валдензка църква – Рио де ла Плата. Организацията Американско валдензко общество се стреми да запази историческата памет на движението и заявява своята мисия да разпространява Христовото благовестие, да служи на социално слабите, да работи за социална справедливост, да насърчава взаимодействието между различните християнски деноминации с респект към религиозното многообразие и свободата на съвестта.
[1] По сведения от Dan Graves, Cause for Waldensian Rejoicing (MSL, 2010). Christianity.com; Сидни Хотън, Щрихи от църковната история (Мисия „Възможност“); Данаил Игнатов, История на Църквата в епохата на Ренесанса и на Реформацията ХVІ-ХVІІ век (Нов човек, 2017) и др.
[2] „On the Late Massacre in Piedmont“.
