Гилбърт Кийт Честъртън (1874-1932 г.) дължи до голяма степен славата си като писател на Отец Браун – литературен събрат на Шерлок Холмс – и като такъв го познават много от българските му читатели. От своите съвременници обаче Честъртън е най-вече тачен като журналист: първите му публикации датират от средата на 90-те години на XIX век, а истинската си общоанглийска популярност получава през 1901 г. с цикъла си статии и есета в сп. Спийкър срещу Англо-Бурската война. От сътрудничеството с пресата се раждат много от книгите на Честъртън – сборниците с есета и статии. Познавачите на неговото творчество твърдят, че ако бъде издадено всичко, написано от Честъртън през живота му, това би се изразило във внушителната поредица от 100 книги.[1]
Името на Гилбърт Честъртън е между няколко видни личности от Англиканската църква, които преминават или към католицизма или към православието. Такива са съответно кардинал Джон Хенри Нюман и Калистос Уеър, епископ Диоклийски. Както Честъртън отбелязва в своята Автобиография[2], той е роден на 29 май 1874 г. в Кемптън Хил, Кенсингтън, и кръстен по англикански ритуал в малката църква „Сейнт Джордж“. Но на 30 юли 1922 г., неделя, официално се присъединява към католицизма, като приема кръщение „на неговите 400 паунда[3] тегло“ със съответстващ на този акт ритуал според римокатолическата традиция. На въпроса защо прави това, той отговаря: „За да се избавя от греховете си.“
Естествено, че на такъв отговор протестантите биха възразили, защото според тях не водното кръщение, а простата вяра в изкупителното дело на Христос ги спасява от греховете. Кръщението е видимо потвърждение, знак и печат на тази вяра. И това възражение едва ли е било непознато на Честъртън. Но очевидно, в хода на своя жизнен път и вероятно преминал през някакви лични разочарования, е стигнал до убеждението, че „няма друга религиозна система, която наистина вярва, че хората могат да се избавят от греховете си“. Трябва да се има пред вид, че в този период хладната догматика, рационализмът и дори проявите на агностицизъм проникват в богословските среди на протестантските църкви с държавен статут в Европа, което отблъсква неспокойните или искрено търсещи сигурна духовна опора души.
„Достатъчно съм възрастен, за да помня Викторианската епоха, и мога да кажа, че тя беше точно обратното на онова, което днес ѝ се приписва. Тя притежаваше всички пороци, които днес са наричани добродетели – религиозно съмнение, интелектуално безпокойство, лековерен глад за всичко ново, пълна неуравновесеност. Наред с това притежаваше и всички добродетели, които днес са смятани за пороци – вкусът към романтиката, страстният копнеж любовта между мъжа и жената отново да бъде това, което е била в Райската градина, силното усещане за някакъв смисъл в човешкия живот. Но вътрешно усещам като фалшиво всичко, което днес се говори за викторианската атмосфера“ (вж. Автобиография, 159 с.).
За своите убеждения, вече като католик, той пише с характерния за него стил: „Огорчих моите доброжелатели, като неуморно следвах пътя си към християнството, към правоверното християнство, а накрая и към католицизма, в смисъла на римокатолицизма… Гордея се с моята религия, доколкото човек въобще може да бъде горд с една религия, чието основно послание е смирението… Гордея се с това, което е наричано попски занаят, защото дори и този нескопосан термин пази в себе си средновековната истина, че като всеки друг човек и свещеникът трябва да бъде майстор. Гордея се с това, което е наричано от хората „култ към Дева Мария“, защото в най-тъмните векове то е въвело в религията елемента на това кавалерско отношение, което днес, едновременно късно и превратно, се нарича феминизъм. Гордея се, че вярвам в Троицата и в мèсата, гордея се, че имам изповедание, гордея се че вярвам в папството“ (Автобиография, 87-88 с.).
Тук би трябвало да се споменат две имена. Това на неразделния му приятел Дж. Х. Белок, сътрудничеството и единомислието с когото били стигнали дотам, че шеговито ги наричали с едно име: Честърбелок. Другият (като антагонист) всичко иронизиращият, скептикът Бърнард Шоу. Основата на вечния им спор са различните им светогледни нагласи. Католикът-християнин Честъртън, поради естеството на вярата, „преобразяваща духовния и умствен строеж на човека“, е претендирал, че има точно толкова „рационални“ основания за несъгласие с „рационалиста“-атеист или агностик Шоу, колкото и самият Шоу срещу Честъртън. Въпреки ожесточените си спорове, те запазили взаимното си уважение и симпатия.
Още през 1905 г. Честъртън написва Ортодоксия, чието заглавие е предизвиквало някои недоразумения. Руската имперска цензура, без да се запознае със съдържанието, я забранява, защото счела, че това е съчинение на англичанин, насочено срещу източното православие. А всъщност, с нея той иска да обясни причините, които са го накарали да вярва в християнското учение, обобщено от Апостолския символ, който според него съдържа много по-добра критика на живота от всичко останало. Той е автор на една от най-добрите и проникновени книги за св. Франциск от Асизи и на книга-есе за Тома от Аквино. Наистина, Честъртън става известен за широката публика в Англия и извън нейните предели главно като автор на детективски романи. Но детективският жанр като че ли е само една занимателна примамка за поставянето ни лице в лице с доброто и злото. А тъкмо в тази плоскост възниква религиозният проблем.[4]
__________
[1] Е. Димитров, За автора и книгата: Г. К.Честъртън и „Ортодоксия“, в: Г. К. Честъртън, Ортодоксия. Лична философия (Фондация „Покров Богородичен“, 2018), 5-6 с.
[2] Г. К. Честъртън, Автобиография (София, Фондация „Комунитас“, 2011), 7 с.
[3] Тоест около 180 кг. Б.р.
[4] Е. Димитров, За автора и книгата: Г. К.Честъртън и „Ортодоксия“, в: Г. К. Честъртън, Ортодоксия. Лична философия (Фондация „Покров Богородичен“, 2018), 8-9 с.
