„Господи, направи като при Кейн Ридж“ – това е молитвата на много ентусиасти в цяла Америка. Кейн Ридж се е превърнал в най-известното съживление на границата. Това се случило на територията на църквата на Бартън Стоун, която се е намирала в окръг Бърбън, Кентъки. Това е западната граница на Съединените щати през 1801 г.
Всяко съживление се появява след интензивно време на молитва и изповед. Кейн Ридж не прави изключение. Признавайки, че много хора на западните граници са безразлични към вярата или активно ѝ се противопоставят, пастирите и миряните започват да отделят време за молитва, за да дойде съживление. Убедени, че беззаконието възпрепятства съживлението, много църкви се опитват да изчистят собствените си редици, като отстраняват от общение онези, които са се потопили в явен грях.
Съживлението започва през 1800 г. в Кентъки. Под увещанията на пламенния проповедник Джеймс Макгрейди в окръг Логан, жена, която дълго време търси увереност в спасението, внезапно се отдава на песни и викове на радост. Хората започват да плачат и да търсят подобна увереност. Новината за новооткритата надежда се разпространява като пожар в Кентъки и хората в близките региони започват да посещават богослуженията, жадни да бъдат част от Божието спасение. Няколко по-малки съживления се разпространяват именно от този център. Но „основната атракция“ тепърва предстои.
В онези дни християните са се събирали за специални причастия, в които три или повече дни са били отделяни за споделяне на Господнята трапеза. Когато презвитерианският служител Бартън У. Стоун насрочил причастие през първата седмица на август преди повече от двеста години, атмосферата в Кентъки била толкова заредена, че всички очаквали големи неща. Вместо обичайните стотици, към Кейн Ридж се тълпели хиляди хора, жадни да вкусят от Бог. Кейн Ридж (малък град, на един ден път с кола от Лексингтън в онези времена на примитивен транспорт) бил залят от народ. Мнозина дошли готови да лагеруват, откъдето идва и името „Лагерна среща“ за такъв вид служби.
Тези, които пристигнали до петък вечерта, вероятно са били разочаровани. Нищо видимо не се случвало, въпреки че някои прекарали цялата нощ в молитва. Но в събота вечерта мощен ентусиазъм обхванал тълпата. Мъже, жени и деца изпищели и припаднали. Проповедниците викали към тълпата и настоявали за покаяние. Някои от каещите се изпаднали в истерия. Масовото състояние било замаяност. Отделни хора започнали да се тресат. Присмехулниците стояли отстрани и се подигравали.
Неделната сутрин започнала спокойно, с причастие. Но по време на проповедта и химните на един методистки служител присъстващите започнали да преживяват силни емоции. Мнозина падали на колене, плачейки за прошка. Богослуженията продължили цяла нощ. Хората се съветвали един друг по духовни въпроси. Пеели, викали, танцували и плачели неконтролируемо. Някои изпаднали в дълбока кома.
От понеделник до четвъртък през тази августовска седмица през 1801 г. на различните събрания присъствали общо около 25 000 души. Измежду тях хиляди изповядали Господа. Година по-късно развълнуваните разговори в района все още били по въпроси на вярата.
Не всички обаче са толкова ентусиазирани от събитията, случили се в Кейн Ридж. Д-р Питър Рейзър споделя следното мнение: „Кое прави това съживление толкова популярно? Очевидно това е била най-мащабната съживителна среща, състояла се на американската граница, която събрала християни от редица различни деноминации. Тези хора били методисти, баптисти, презвитериани и много други. Предполага се, че това е било най-голямото събиране на богослови – ожесточени врагове, което християнството някога е виждало. Това по същество е икуменическо събитие. Деноминационните бариери били съборени, когато се проповядвало „простото Евангелие“, животът се променял и душите се спасявали. Нещо повече, Евангелието се проповядвало по начин, който предполага, че слушателите на Словото всъщност могат да отговорят чрез покаяние и вяра в Христос.“
Д-р Рейзър смята, че съживлението в Кейн Ридж трябва да бъде похвалено за неговия икуменизъм и (очевидно) проповядване, довело до спасението на някои, но изразява съмнение, че много от днешните дейци на съживителното движение всъщност биха присъствали (като се има предвид, че вероятно биха си помислили, че много от присъстващите са загубили ума си). Той определя действията на събралите се хора като „религиозни упражнения“: хората лаели като кучета, падали на земята в пристъпи на непрекъснат смях, пеели песни, които идвали от гърдите им и танцували и тичали по начин, който карал мнозина да паднат на земята и да не могат да станат. Някои хора се движели рязко, държейки двата крака на земята, докато челото им удряло земята с едно движение, а след това задната част на главата удряла земята, когато се извъртали в обратната посока. Други викали със силен писък и падали на земята в безсъзнание. В автобиографията на Бартън Стоун дори се споменава, че жените забременявали.
Заключението на д-р Рейзър е повече от категорично: „Когато за пръв път научих, че тези „упражнения“ са се случили в Кейн Ридж, бях доста шокиран. Следващата ми реакция беше ужас. Това, което се предполагаше, че е някакво „основателно“ съживление, приличаше, според мен, на събиране на демонично обсебени хора. Всъщност едва много по-късно научих, че подобни „упражнения“ са много често срещани сред онези, които са обсебени от демони. За мен беше много разочароващо, че през годините съм получил една частична картина на Кейн Ридж. В крайна сметка ми се струва много съмнително дали подобно съживление трябва да се празнува и да се поставя на рафта за трофеи. Защо съживителното движение празнува подобно хаотично, небиблейско и вероятно демонично събитие? Нямаше да съм там и със сигурност не мога да почета такова съживление днес. Разбира се, екскурзията до старата църковна къща може да бъде от полза за историческо изследване, но не и за припомняне на „добрите стари дни на съживлението“. Струва ми се, че цялата история за Кейн Ридж трябва да бъде разказана и след това да се отречем от нея чрез покаяние, прах и пепел – напълно.“
