Диетата във Вормс
Далеч преди здрачаване, към шест часа привечер на 18 април 1521 г., за Мартин Лутер настъпва решителният миг. Сцената е една зала в град Вормс, пригодена за заседание на Райхстага (наричан още на латински dieta imperii, „имперска диета“[1]). Вормс е скромно селище с не повече от седем хиляди обитатели, разположено недалеч от Страсбург надолу по течението на река Рейн и малко на юг от Майнц. Трийсет и седем годишният Лутер вече е бил монах над петнайсет години. Той е призован да се яви пред Карл V, млад управник на около двайсет и една година, който, освен че е крал на Испания, наскоро е получил короната и над цялата германска Свещена римска империя (което го прави наследник на Карл Велики). Имперската диета, свикана да заседава във Вормс през януари същата година, бележи първото официално посещение на Карл V на германска земя. Императорът владее латински език, но е бил възпитаван на френски и го предпочита. Всичко казано на немски се налага да се превежда на латински за него, както и за дългата върволица италиански духовници, които са пристигнали за историческата диета.
Независимо че Карл V няма опит като държавник и въпреки че езиковите му умения не са толкова обширни, колкото на събралите се във Вормс благородници (включително и на някои принцове), обхватът на имперската му власт не се оспорва от никого. Още преди да си набави необходимите титли, Карл V вече се разпорежда над по-големи територии от Европа в сравнение с който и да било негов предшественик от управлението на Карл Велики близо седем века по-рано. Според един непълен препис император Карл V е бил „по Божия благодат аугментор над областта Германия, над Испания, над двете Сицилии, над Йерусалим, над Унгария, над Далмация, над Хърватия и т.н.; крал и ерцхерцог на Австрия; херцог над Бургундия и т.н.“.
Ден по-рано, на 17 април, Мартин Лутер за първи път се е изправил пред присъствието на императора. На една маса в заседателната стая били нахвърляни всички дотогавашни съчинения на Лутер. (Купчината била толкова огромна, че на влизане императорът и съветниците му изразили съмнение, че е възможно един човек собственоръчно да напише толкова много неща.) Лутер е призован във Вормс, за да изрази публично разкаяние. От него се очаква да изповяда на всеослушание, че е допуснал грешки в нещата, които е написал по отношение на Евангелието, на Църквата и на състоянието на западното християнство. Когато на предния ден са го запитали дали ще се отрече от думите си, Лутер е отвърнал, че съчиненията му обхващат различни теми. След това е поискал един ден отсрочка, за да обмисли отговора си. Книжникът на императора е възразил и е припомнил на Мартин Лутер и на насъбралите се зяпачи, че всички са наясно защо е получил от императора т.нар. „охранителна грамота“ (Schutzbrief), гарантираща му достъп до Вормс с триседмичен имунитет. Имал е предостатъчно време да се подготвя. Въпреки всичко обаче, поради „присъщата снизходителност“[2] на императора, тогава Лутер е получил своя един ден отсрочка.
Сега обаче повече не може да се отлага и обвинението се повдига още веднъж: „Отговори на въпроса на Негово Величество, чиято благост ти отпусна допълнително време за размисъл. Желаеш ли да защитиш всичките си книги или ще се отречеш от някои?“
Лутер, който явно е обмислил отговора си много внимателно, заявява, че неговите книги са три вида. Едни от тях са съчинения относно обикновеното благочестие, за чието изтегляне не би могъл да настоява никой християнски водач или църковен духовник. Втората група писания са насочени срещу „папството и деянията на папистите – т.е. всички онези, които с учението си и с ужасния си пример са опустошили християнския свят и са го напълнили със зло, обхващащо и духа, и тялото“. Мартин Лутер изразява съмнение, че някой би поискал да защитава злините, които се разобличават в тези книги. Ала в третия вид съчинения, признава той, действително се съдържат доста остри изявления, които той би бил склонен да оттегли, но само при едно важно условие. Тук Лутер хвърля ръкавица на опонентите си: „Ето защо, чрез Божията милост, аз моля Ваша светлост, Ваши знатни височества или който и да е друг способен – висшестоящ или нископоставен – да засвидетелствате, да посочите моите грешки и да ги оборите чрез Писанията на пророците и на евангелистите. Веднъж щом бъда научен, с готовност ще се отрека от всяка грешка и ще бъда първият, който ще хвърли тези книги в огъня.“ С тези думи Лутер завършва своята защита.
Имперският съд обаче не намира обясненията му за достатъчно ясни. Говорителят на императора настоява, че Лутер все още не е отговорил на зададения въпрос. Ще се отрече ли от книгите или не? Нека да го каже ясно, а не с „рогати“ (т.е. двусмислени) отговори. Тогава Лутер се изправя за втори път и произнася думи, които ще предвещаят един от най-значимите преломни моменти както в европейската история, така и в историята на християнската църква: „След като Ваша светлост и Ваши височества желаят прост отговор, ще го дам по следния начин, който е нито рогат, нито зъбат. Докато не бъда убеден чрез свидетелството на Писанието или чрез чистия разум (понеже не вярвам нито на папата, нито на неговите събори, тъй като е всеизвестно как в миналото те често са грешели и са противоречали сами на себе си), аз оставам предан на библейските текстове, които цитирах, и моята съвест е в плен на Божието слово. Не мога и не желая да оттеглям нищо, понеже срещу съвестта не е нито безопасно, нито редно да се върви.“
С тези няколко думи се ражда протестантството. Съвестта на Лутер е пленник на „Божието слово“, т.е. на живия, деятелен глас на Писанието. Нещо повече, според него Писанието ясно преподава истини за човешкото естество, за пътя на спасението и за християнския живот – истини, които според убеждението му са били фатално помрачени и може би дори заличени от същата тази църква, която би трябвало да е техният най-ревностен страж. С това драматично изявление, направено пред най-високопоставения форум, който би могъл да си представи един средновековен европеец, се полагат трайните и познати до днес основи на протестантството. Преди всички останали авторитети протестантските вярващи са решени да се покоряват първо на Библията. А от нейните страници в продължение на дълги векове много протестанти ще намират посланието за спасение единствено чрез Божията благодат – учение, което почти изцяло съвпада с онова, което е открил самият Мартин Лутер, когато като монах е започвал да разлиства страниците на Писанието.
Тенденцията сред протестантските историци е да разглеждат имперската диета във Вормс сякаш тя става значима единствено поради драматичната реч на Мартин Лутер. Всички последвали събития често се тълкуват просто като естествени последствия именно от това негово изказване. След заседанието във Вормс наблюдаваме един от първите примери за трайната връзка, която възниква между протестантските вярващи и защитниците на авторитета на регионалната и националната власт. Става дума за протекцията, която Лутер си осигурява в лицето на саксонския курфюрст[3] Фридрих III, наричан още Мъдри. Когато напуска Вормс, Лутер незабавно се уединява в замъка Вартбург, където се отдава на активна работа. Там изготвя великолепен превод на Новия завет на немски език – един вид свидетелство за отношението, с което векове наред протестантите ще се осланят на Светото писание. Скоро след това напуска манастира и се задомява, като по този начин онагледява протестантския идеал за водене на семейство и избор на професия. Погледнато през очите на протестантските историци, заседателното събрание във Вормс бележи исторически вододел, от който връщане назад няма.
В действителност обаче имперският райхстаг във Вормс не приключва с обръщението на Мартин Лутер към младия Карл V. Думите, които през онзи априлски ден отправя императорският книжник в отговор към Лутер, също си струва да бъдат чути, и то може би най-вече от протестантските вярващи. След като Лутер престава да говори, държавният говорител го укорява остро задето е дръзнал да поставя себе си на по-високо ниво от великите събори на Католическата църква, които отдавна са дали становище по много от темите, които сега Лутер поставя под въпрос. „Във всичко това – му казва говорителят, – ти се показваш като напълно луд човек. За каква полза би послужило сега да подлагаш на съмнение въпросите, които са били обсъждани в продължение на дълги векове от Църквата и съборите? Освен ако вече не се налага да се дават обяснения на всекиго, по всяко време, на всякакви теми. Но ако трябва да бъде оборван чрез библейски цитати всеки човек, дръзнал да се възпротиви срещу съборите или срещу приетите разбирания на Църквата, тогава в християнската изповед никога няма да имаме каквото и да е сигурно или решено нещо.“[4] Лутер е изтъкнал, че неговата съвест е в плен на Божието слово. Ала имперският съд задава притеснителен и предизвикателен въпрос. Какво ще стане, ако всеки започне да следва единствено и само съвестта си? Крайният резултат би бил очевиден: „Никога няма да имаме каквото и да е сигурно или решено нещо.“
На следващия ден, 19 април 1521 г., докато Мартин Лутер е зает с лични спорове с представители на папата и на императора, младият Карл V заповядва да се прочете на всеослушание документ, собственоръчно написан от самия него. В него кралят припомня на немските благородници, че е наследник на „най-християнските“ монарси от Германия, Испания, Австрия и Бургундия, всеки от които „за Божия слава, за укрепването на вярата и за спасението на душите е останал до смъртта си верен син на Църквата“. С това Карл V показва, че изобщо не е бил впечатлен от думите, които е изслушал на заседанието предния ден. „Сигурно е – пише той, – че един калугер греши в своето становище, изразено срещу целия християнски свят, според което всички християни досега са били в заблуда не само през последните хиляда години, а и в настоящето.“ Карл V смята за свой дълг като император да защитава истинската вяра и изтъква, че би било „голямо унижение“ за него и за всички немски благородници, ако по тяхно време „не само ерес, но дори и подозрение за ерес или подкопаване на християнската религия поради наше нехайство остане след нас в сърцата на хората и на наследниците ни за наш вечен срам“.
При внимателен анализ на отправените критики към Лутер и на неговото изложение пред краля става ясно колко висок е бил залогът при имперския райхстаг във Вормс. От една страна, Западът е изправен пред сериозно разцепление относно начина, по който е най-добре да се дефинира християнската вяра. Оттук нататък протестанти и католици ще тръгнат по свои собствени пътища, които до ден днешен, повече от пет века по-късно, са все още твърде различни. От друга страна, отношенията между гражданската и църковната власт ще се изменят динамично според тежненията на светските управници. Някои монарси ще скъсват връзката с папата и ще се придвижват към протестантството, докато други ще остават римокатолици по убеждение и от опит ще се уверяват колко силно папският престол се нуждае от тяхната подкрепа. Освен това Мартин Лутер поставя началото на един съвсем нов вид самопознание, който се различава драстично от начина, по който гледат на себе си императорът и неговите съюзници чрез натрупаната през вековете традиция. Тежестта на личната съвест у отделния човек се издига на пиедестал и се съпоставя с авторитета на църковните събори. Това става в разрез с установената традиция и е изразено пред лицето на самия император. Макар Лутер ясно да подчертава, че неговата съвест е пленена от Светото писание, с това изявление той въвежда ново мерило за върховния авторитет, с който да се съобразяват хората. С две думи, от този ден нататък Европа – а и Западната църква – повече никога няма да е същата.
Тук се налага да отворим една скоба относно гледната точка на автора при изготвянето на настоящото изложение. Налага се да призная, че оттук нататък собствените ми убеждения ще играят по-голяма роля при определяне на ключовите преломни моменти в историята на християнството. Ако се разглеждат напълно стриктно и безпристрастно, събитията от Реформацията през XVI век не могат да бъдат поставени на същото равнище на значимост, каквито са откъсването на Църквата от влиянието на юдаизма или пък утвърждаването на нейните основни учения за личността на Христос в Никея и в Халкедон. Сериозно може да се оспори дори и твърдението, че протестантската Реформация и римокатолическата Контрареформация са също толкова значими събития в историята на християнството, колкото са по-раншното разцепление между Източната и Западната църква или експанзията на християнската вяра извън рамките на Запада, настъпила през ХХ век.
Ала все пак аз съм протестантски вярващ и убедено смятам, че Мартин Лутер е съумял да схване сърцевината на християнското Благовестие, и то не по-зле от всеки друг богослов в историята на църквата от времето на апостолите. По тази причина съм склонен да приемам живота и делото на Лутер като определящ момент в църковната история. Същевременно трябва да посоча, че академичните ми интереси са насочени най-вече към историята на Запада след XVI век. Затова не мога да не призная, че наред с появата на съвременната представа за национална държава, наред с възникването на модерната икономика и с възхода на западноевропейската наука след Ренесанса, протестантството остава един от основните фактори, довели до радикални промени в европейското християнство, някои от които не са никак здравословни за живота и учението на християнската църква. И все пак, като изследовател, чиито убеждения попадат извън рамките на римокатолическата доктрина, но който признава, че понякога римските традиции са похвално устойчиви, а протестантските – прословуто неустойчиви, се налага да изведа възраждането на католицизма от средата на XVI век (наричано още „католическа реформация“ или „контрареформация“) като поредното голямо преломно събитие в историята на християнската Църква.
От такава гледна точка XVI век буквално прелива от ключови преломни моменти, които си заслужава да бъдат изследвани. На първо място сред тях е богословският принос на Мартин Лутер, който (по мое мнение) възстановява един от най-трайните и значими елементи на християнското богословие. На второ място е постепенната промяна в светогледа на Европа (а и в този на европейските колонии, които впоследствие ще се превърнат в Съединените щати и Канада), при който християнството все повече бива измествано от един по-модерен светски начин на мислене. Драматичен символ на този ключов етап е т.нар. Закон за върховната власт, приет в Англия през 1534 г. На трето място е съживлението в редиците на Католическата църква – особено през периода, когато тя започва да отправя мисионерски поглед отвъд границите на Европа. Най-бележитото подобно начинание е основаването на Обществото на Исус от Игнатий Лойола през 1534 г. (което скоро след това получава благословията на папата).
Тези три преломни момента ще бъдат предмет на настоящата и на следващите две глави. Именно те са причината да определим като една от най-важните епохи в цялата история на християнството именно века на Мартин Лутер и Игнатий Лойола – както и на Жан Калвин, Карл V, Христофор Колумб, Николай Коперник, Албрехт Дюрер, Елизабет І, Еразъм Ротердамски, Хенри VIII Тюдор, Маргьорит дьо Навар, Мено Симонс, Микеланджело, Томас Мор, Филип II, Уилям Тиндейл, Франсис Ксавиер и много други.
Текстът е извадка от книгата на Марк Нол Преломни моменти, която предстои да излезе на български език (превод: Влади Райчинов). Публикуваме откъса по повод 500 години от това значимо за християнската история събитие.
[1] Dieta imperii (лат.) – заседателният орган на Свещената римска империя. До XV век все още не е формализиран като институция и се изразява в спорадични събрания на благородници под властта на императора. Целта на тези срещи е по-скоро обсъждане на въпроси, отколкото законодателна дейност. След 1489 г. започва да се нарича Райхстаг, а от 1648 г. задължава императора да се подчинява на неговите решения. Събранията се свикват в различни градове, като от 1663 г. имперската диета се установява в гр. Регенсбург. Б.пр.
[2] Цитатите са заимствани от: P e l i c a n, Jaroslav and Helmut Lehmann, eds., Luther’s Works (St. Louis: Concordia; Philadelphia: Fortress, 1955-1976), vol. 32, pp. 103-131. Б.а.
[3] Курфюрст (нем., Kurfürst) – херцог от Свещената римска империя, който има правото да гласува при избирането на нов император. Б.пр.
[4] Въпросният говорител се казва Йохан Еклисиаст, но това не е известният богослов и полемист Йохан Ек, с когото през 1519 г. Лутер вече е водил знаменития богословски дебат в Лайпциг, а негов съименник, който е на длъжност в двора на младия император Карл V. Б.а.
