20 май 2024 г.

„Ако не отида да им кажа за Христос, а имам възможност, горко ми!“

Когато не познавах Бога, живях един живот, в който бях завладян и пленен от греха. На родителите ми, близките ми и приятелите ми им беше известно всичко това. Гневът, злобата, завистта, желанието за отмъщение, кражбите, грубият и лош език се виждаха в моя живот.

Така беше до пролетта на 1992 г., когато вече от няколко месеца Бог ми изпращаше една жена, която беше на 85 години. Два пъти през седмицата тя ми носеше стихове от Библията под формата на брошури. Когато ги четях, очите ми се отваряха (за духовните неща определено бях сляп дотогава). Започнах да разбирам, че съм духовно мъртъв и със страх и смут в сърцето си осъзнавах, че се нуждая възможно по-скоро от някой да ме избави и спаси. Търсех такъв между моите приятели, роднини и познати, но никой не можеше да задоволи моите очаквания. Никой не можеше да ме спаси от злите ми мисли и дела. Така и не получих помощ от никого. Четях в Библията, както и тази възрастна жена ми казваше, че Христос може да ми помогне.

Тогава се обърнах към небето с тази молитва: „Ако Те има и съществуваш, прости ми и ме спаси! Помогни ми да Те познавам и  ми дай вяра за това.“ Молих се всеки ден и четях Библията всеки ден, за да зная повече за Христос. Виждах промяната в мен. Моите родители, близки и приятели също виждаха промяната, която ставаше с мен.

През април 1992 г. коленичих и казах на Бога: „Знам и вярвам, че Те има – Ти си Господ Исус Христос. Искам да си мой Бог. На Тебе предавам сърцето си, Тебе ще почитам, на Тебе ще служа, Твоето Слово ще слушам и спазвам. На Тебе само ще се покланям, като мой Господ и Спасител.“

Вярвам, че Той дойде на тази земя да ме спаси от греха ми. За което проля кръвта Си и даде живота Си. Вярвам, че възкръсна от мъртвите за мое оправдание пред Бога. Вярвам, че ми приготвя място в Неговото царство и ще дойде отново, за да ме вземе със Себе Си. Силно се надявам и очаквам този момент в моето съществуване, в който ще видя моя Господ и Спасител Исус Христос в Неговото царство, във всичката Му слава.

Започнах служение в Евангелската съборна църква в Пазарджик през далечната 1997 г. Но никога не ми е идвало на ум, нито пък съм си мислел да ходя в Пазарджишкия затвор, за да водя богослужения там. Но докато четях Матей 25:31-46, Божият Дух започна силно да ме докосва – конкретно с размишления върху 36 до 44 стихове.

Минаха се няколко месеца, а умът ми все бе заангажиран със затвора и затворниците. Ако не чуят за Христос, тези хора няма да знаят към Кого да се обърнат, за да се спасят – си мислех тогава. – Ако не отида да им кажа за Христос, а имам възможност, горко ми!

Но повече от всичко останало не можех да се примиря с мисълта, че човек ще си замине от тази земя, без да е чул Благовестието. Или пък, ако е чел Библията, не разбира нищо, което е разбираемо, защото не е имало кой да му обясни. За хората на свобода съществува по-голяма възможност да чуят по радиото, да видят по телевизията, да прочетат във вестник или с познати или приятели да разговарят за Христос, вяра, покаяние. Но затворниците са лишени от тази свобода.

Знаех, че затворът в Пазарджик е за хора, извършили тежки престъпления или така наричани рецидивисти. Това оказваше още по силно въздействие върху мен да не остана бездействен. И на 25 декември 2000 г. в затвора се проведе първото богослужение за Рождество Христово. Месец преди това подадохме от името на Църквата с моя подпис молба до директора на затвора за разрешение да посещавам лишените от свобода веднъж седмично за богослужение.

След две седмици получих отговор с одобрение за посещение на затворниците за богослужение. Преди това дълго аз и Църквата се молихме за това, а Господ беше подготвил всичко. Всеки вторник от 14 до 15 ч. имаме богослужение с молитва, хваление, проповед (тематична или систематична) и време за въпроси. Посещават около 25-30 души.

Периодично църквата в Пазарджик и други църкви от Съюза на евангелските съборни църкви в България събират и изпращат дрехи и обувки втора употреба за лишените от свобода, излежаващи присъдата си в Пазарджишкия затвор.

Един от тях, Стефан Стоянов Стефанов, е осъден на тридесет години затвор за убийство. Започва да излежава присъдата си през 1988 г. По-долу споделям собствения му разказ.

 

Пазарджишкият затвор | изображение: www.gdin.bg

 

„Как повярвах аз в Господ Исус Христос

Аз повярвах от много малък, но не познавах Господ, нито Словото Му. Когато влязох в затвора, тогава попадна в ръцете ми Божието Слово и аз реших да Го прочета, защото обичам да чета книги.

И така почнах да чета Словото Му и като го прочетох, тогава разбрах какво е направил Исус за мене. Как Той е дошъл и как е пострадал и умрял за мене, за да имам аз живот, и то вечен. Оттогава, аз реших да последвам Исус. Но преди да познавам Исус, бях много нещастен и самотен. Върших много злини, пиех, биех се с когото заваря. Буйствах в къщи и много други неща съм направил, но сега, като познах Божието слово и Го приех, аз разбрах колко лош и мизерен живот съм живял.

А сега съм много щастлив, че приех Исус и живея не за моите блага, а за моя Господ Исус Христос. Защото вярвам, Бог никога няма да ме изостави и винаги ще бъде близо до мен, и каквото е обещал, Той ще го стори. Защото Бог винаги държи на думата Си. Той винаги прави това, което е решил, защото в Библията пише – и ония, които познават името Му, ще уповават на Него.

Аз се доверих на Исус Христос като Спасител и Избавител. Животът ми се промени и тази промяна е толкова голяма, че аз се описвам като ново създание. Защото преди аз не се интересувах за Божиите неща. Сега започвам да обичам, защото Библията става нова книга за мен. Сега искам да познавам и да разбирам Божието слово и да разговарям с Бога в молитва.

Сега в сърцето си имам нова любов, която в същност е Божията любов, защото в Библията пише – Божията любов е изляна в сърцето ни, чрез дадения ни Свят Дух.“  

Similar Posts