Особеното предизвикателство на истината – 1

Три капана пред съвременното западно християнство

Какво означава човек да бъде мислещ християнин в днешния свят? Как мислещият външен наблюдател на християнската вяра разбира какво изобщо е тя? Живеем във времена на големи възможности, които често се явяват като предизвикателства и заплахи за нашия удобен свят. Част от мъдростта е да ги разпознаваме.

В това изследване задавам въпроса как църквите на Запад сме заплашени да паднем в капана на определени небиблейски начини на мислене и действие, на четене и използване на Писанията. В сърцевината на всичко стои едно особено разбиране за истината. Мащабните културни размествания от последните десетилетия показват, че самата истина е поставена на прицел и е под въпрос. „Истината е по-особена, отколкото беше някога“, се казва в една наскоро излязла книга за постмодернизма.  

Ние, които сме възпитавани в истините на Писанията и се опитваме да живеем според тях, имаме сериозни основания за тревога. Възможно ли е трусовете в собствената ни култура да извадят наяве определени теми в библейската мисъл, които дълго време са оставали покрити от собствените ни теории? Категорично. Ще се позова на библейския автор, който сигурно има най-много какво да каже за истината – св. Йоан Богослов.

Западното християнство попада „в капана на истината“ по три начина. В него ни подмамва културата, в която сме потопени през последните столетия. Тя отразява светогледа на западното Просвещение, чиито богословски и философски корени се простират назад до деизма на XVII век, а отвъд него – до античното епикурейство. Да започнем със симптомите.

Рационализъм и романтизъм

На първо място се хващаме в капана на рационалистичния подход към истината. Различни мислители настояват, че всички претенции за истинност трябва да се проверяват според мярката на Разума. А много християни приемат това предизвикателство с убеждението, че можем да излезем като победители от тази игра. Научили сме се да градим доводи и да произвеждаме рационалистична апологетика, която се опитва да убеди скептиците за всичко – от въплъщението и възкресението на Исус, до съществуването на Бога изобщо.

В някаква степен аз приветствам този подход. Писанията ни казват, че човешкият разум има сериозно значение. Вярата не е просто скок в тъмното, макар и често да ни се струва точно така. Имаме добри основания да вярваме, че Бог съществува, че Исус е възкръснал и т.н. Самият аз съм участвал в подобен вид дебати и се надявам да го правя и в бъдеще.

И все пак изцяло рационалистичната апологетика си остава недостатъчна. Първо, тя се позовава на стандарта за рационалност като на последна инстанция – сякаш самият Бог трябва да се впише в тази мярка. Това, разбира се, е абсурдно. Този Бог, Когото Исус нарича „Отче“, не е обект от нашия свят, за да бъде изследван, преценяван и евентуално одобрен. Ако има такова същество (дори думата „същество“ е подвеждаща), то по-скоро ние сме обекти в Неговия свят.

На два пъти в посланията си ап. Павел говори за познаването на Бога и веднага сам се поправя, като изтъква, че на първо място Бог ни е познал. Нашето частично, слабо и оскъдно познание за Него съществува именно защото Той ни познава. Рационалистът смята, че по стълбата на разума ще достигне до Бога. Според Библията обаче Бог слиза долу да наблюдава, а понякога и да разбие на пух и прах подобна човешка надменност.

В допълнение, този вид рационалистична апологетика, която се опитва да убеди атеисти и агностици в грешките им, винаги ми е изглеждала най-малкото безжизнена и едноизмерна. Подозирам, че тук се корени една от причините защо младежи, расли с такова поучение, днес свиват рамене и си тръгват. Обяснението им: „Хубаво, разбирам го, но вече не ми върши работа.“ Ако свеждаме вярата до набор от съждения за доказване, останалите страни на живота – красотата, любовта, великодушието и т.н. – ще се разбунтуват и ще си устроят свой собствен живот, а малката анализираща машинка ще се свие в ъгъла до самата себе си и ще секне.

В християнските среди този рационализъм се уравновесява от една наша разновидност на Романтизма. При нея на пиедестал се издига чувството (каквото и да означава това), отдава се предимство на „сърцето“ и се набляга на радостта от поклонението вместо на обяснението на Божията истина. Разбира се, Библията често говори за сърцето и за изляната в него любов на Бога. Ала тук се отваря врата за културен релативизъм. Като наблягаме на субективността на християнската вяра (т.е. какво означава тя за мен, какво чувствам аз), ние сами провокираме реакцията: „На теб това ти върши работа, но на мен – не.“ Или с други думи: „За теб може да е истина, но за мен не е.“

Този релативизъм свежда въпросите на вярата и морала до лични предпочитания. Разбира се, малцина отиват до крайност в тази посока. Християнските църкви обаче често се хващат натясно между рационализма и романтизма. Едни се мъчат да доказват всичко като абсолютна истина, а други наблягат на чувствата, плъзгат се по повърхността и накрая достигат до релативизъм.

Християнски искейпизъм

Вторият капан, в който много църкви на Запад се попаднали от столетия, е свързан със спасението. Повечето от нас са расли с искейпистко разбиране за спасението, според което целта е да загърбим този свят и да възлезем някъде другаде („на небето“). Това мислене води началото си поне от Средновековието, като засяга католици и протестанти, либерали и консерватори. То очаква да забравим, че Исус казва да се молим: „Да дойде Твоето царство, да бъде Твоята воля на земята, както на небето.“ Така се измества цялостният дискурс, цялата ни апологетика.

Искейпистката сотирология „да се изнесем някъде другаде“ върви ръка за ръка с една разновидност на платонизма, според която съществени са абстрактните идеи, които можем да сведем до твърдения и след това да се опитаме да докажем, а не дълбоката ангажираност с реалността на този свят, с цялото ѝ множество измерения и гледни точки. Както сме свели спасението до „отиване на небето“, така сме свели и християнската истина до нещата, които трябва да докажем, вместо да я приемаме като същност на новата Божия реалност, която се ражда „на земята, както на небето“.

Не, казва ап. Йоан в пролога на своето Евангелие. Когато Словото става плът и заживява между нас, с него идват благодатта и истината. Обърнете внимание, че не ги откриваме ние, а те идват. Всред света се ражда нещо ново, наречено „истина“. Тя обезсмисля нашите рационалистични опити да я систематизираме и отхвърля роматничните ни представи, които я свеждат просто до лични предпочитания.

Библията като наръчник

Третият капан е с решаващо значение в настоящата ситуация. Той се състои в изкушението да четем Библията като прост наръчник, сякаш цялото Писание се отнася за всекиго от нас по един и същи начин. Сякаш можем да си гребнем по нещичко от Левит, Откровение, Малахия или Матей и просто да си кажем: „Това е Божието слово за мен днес.“

Разбира се, в действителност никой не живее по този начин. Има редица откъси и в Стария, и в Новия завет, които едва ли ще приемем като норма. Но ударението върху Библията в християнската култура през последните поколения редовно пада в жертва на лекомислено и често безпорядъчно четене, неспособно да приема сериозно вътрешното свидетелство на самата Библия.

Чекмеджетата на нашето мислене

И така, ние се изправяме пред троен ребус, който допринася за разочарованието сред днешното младо поколение. Вярата, на която са били учени в неделното училище, сякаш има все по-малко смисъл както в реалния, сложен и бързо изменящ се свят, така и в техния собствен живот.

По-горе посочих, че мисленето ни е обусловено и от деизма на XVII век, и от епикурейството преди него. Според деизма Бог е създал света, но в момента е някъде далеч и не го е грижа за нас, освен че понякога ни се сърди. Затова, когато християнинът говори за Бог, който се намесва в света, това предполага рязко нахлуване от голямо разстояние.

Самата дума „свръхестествено“, която преди е имала смисъл на по-различно измерение на реалността, днес извиква представата за сила, напълно отделена от нашата, която от време на време протяга към нея ръце отдалече.

Древното епикурейство отива по-далеч. То казва, че ако има богове, те нямат нищо общо с нашия свят. Не са го и създавали. Светът просто си върви със своя собствена тяга, а боговете се намират някъде далеч и не се вълнуват от нас. Тук е движещата сила зад еволюционизма – не еволюцията като биологична теория, а „-измът“, който се екстраполира от нея към всичко останало. Тук е и съвременната политика, целяща да изкара Бога от уравнението. Тя играе по свои собствени правила, а когато изпадне в беда, продължава да се надява, че достатъчно много гласувания някак ще ни изведат оттам.

Тъкмо това ни затруднява да направим пряка връзка между вяра и обществен живот, между религия и политика. Философски и културно, западният свят е поставил тези неща в две различни чекмеджета. Библията настоява, че това е погрешно. Според нея цялата истина е Божия. Всяка власт и всеки авторитет е в Божиите ръце. Когато заявява, че Му е дадена всяка власт на небето и на земята, Исус има предвид точно това.

Всичко това определя рамките, в които разсъждаваме за авторитета на Писанията, за християнския живот и за нашата представа що е истина. Как можем по мъдър и библейски начин да се оттласнем от тази точка и да избегнем капана, в който сме подмамени от собствената си култура? За да отговор на този въпрос ще се обърна към Евангелието според Йоан.