„Позволено ли е да се изцелява в съботен ден или не?“ Исус задава този въпрос една събота в дома на виден фарисей. Сред гостите има болен човек, пренебрегван от всички. По някаква причина Исус привлича вниманието върху него.
Въпросът не е теоретичен. Човекът е сред тях. И докато всички мълчат неловко, Исус го изцелява и го отпраща. Но вместо да смени темата, задава същия въпрос, този път в личен план. Ако твоят син падне в кладенец… Ако в събота твоят вол е в беда… Впрочем въпросът тук не е в съботата. Въпросът е в стойността на човешкия живот.
Исус често говори за това: вж. Мат. 6:26, 10:29-30, 12:11. Бог държи на врабчетата, на птиците. И още повече държи на хората. А когато едни хора подритват други хора, това разгневява Бога. Тонът на Исус в къщата на фарисея не е никак благ и тактичен. Той говори за подредбата на гостите. Местата около масата са поредният начин да уважаваш едни и да унижаваш други. После Исус препоръчва на своя домакин занапред да кани бедните, сакатите, недъгавите и слепите – защото „няма с какво да ти се отплатят“. Темата е същата. Вътрешната стойност на човека. А когато един от гостите се опитва тактично да смени темата, Исус още по-настойчиво слага пръст в раната. Разказва за празненство с много поканени. За знатни гости, които се оправдават и не идват. За нова покана – към бедни, сакати, слепи и куци. За хора, събрани „от пътища и от плетища“.
Тази случка от Лука 14 гл. остава в съзнанието на Христовите последователи. Когато през II и III век Римската империя е ударена от две тежки епидемии на шарка, единствено християните протягат ръка към болните. Ситуацията е тежка. Обществото е в паника. „Трупаха телата на камари – разказва гръцкият историк Тукидид по повод на друга чума в Атина от V век пр. Хр. – Гонеха болните от града и ги изхвърляха при труповете още преди да умрат.“ Никой не иска да се допира до болните. Само последователите на Христос предприемат нещо.
Една от древните книги на църквата Дидахе препоръчва: „Епископът да не прекъсва служба, ако влезе някой богат или заможен. Но ако влезе беден мъж или жена, епископът трябва да положи всички усилия, за да ги приветства. Дори и ако се наложи самият епископ да седи на пода.“
В края на IV век един от ранните църковни отци на име Василий предлага християните да строят домове за прокажени. Неговият брат Григорий Нисийски казва в може би най-известната си проповед: „Прокажените са създадени по образа Божий. Нека да полагаме грижи за Христос, докато можем… Да облечем Христос! Да приберем Христос! Да почетем Христос!“
На църковния събор в Ниса през 376 г. е постановено до всяка църква да има и лечебница за болни хора. Болниците се появяват в човешката история именно защото едни хора са си спомнили думите на своя Учител от Мат. 25:34-40. И с готовност прегръщат новата ценностна система на Христос, според която и „най-малкият” човек има значение. Подобно отношение е непонятно за невярващите. Именно грижата за безпомощните и упражняването на любов отличават Христовите ученици в очите на противниците, подчертава латинският апологет Тертулиан.
Така се отнасят християните към бедните и болните. А какво да кажем за робството? През 379 г. Григорий Нисийски отправя тежък укор към собствениците на роби: „Робът е човек като всички останали. Създаден е да владее над земята. Ето върху такива вие налагате хомота на робството!“ Подобно мислене е неразбираемо в една епоха, когато състраданието е било проява на слабост и малодушие, а робите са били наричани non habens personam, хора без идентичност.
Нетърпимостта на християните към търговията с хора и расовите издевателства се дължи на тяхната любов към Бога и ближния, довела ап. Павел до прословутия възглас: „Няма вече разлика между юдеин и езичник, роб и свободен, мъж и жена, защото всички сте едно в Христос“ (Гал. 3:28). С течение на историята Бог обръща към себе си хора като Джон Нютън – бивш търговец на роби, а впоследствие англикански викар, – както и неговия ученик Уилям Уилбърфорс. Именно благодарение на трийсетгодишните настойчиви усилия на Уилбърфорс в английския парламент най-накрая се приема закон за отмяна на робството.
Редица други обществени язви в историята са изцелени едва след като Христови последователи се изправят срещу течението и предприемат нещо. Такъв е Жан Анри Дюнан, който през 1859 г. гледа стотици ранени френски и италиански войници след битка край Солферино и, отвратен от липсата на грижа за тях, основава Червения кръст. Такъв е немският пастир Теодор Флиднер, който през XIX век обучава възрастни жени на село да се грижат за отхвърлените и отритнатите, полагайки началото на ордена на лутеранските дякониси. Такъв е фламандският свещеник Дамиан, посветил последните 16 години от живота си да прегръща, превързва и проповядва на прокажени хора на остров Молокай. Такава е Елизабет Фрай, която след упорити борби успява да прокара закон за реформа в английските затвори.
Човешката цивилизация днес познава понятия като благотворителност, човешки права, училища, болници, хосписи, сиропиталища именно защото в един момент някъде някой Исусов ученик се е изправял и е запретвал ръкави да обича и облича Христос в ближния. И днес, когато Европа се разкъсва от недостиг на морални ориентири; когато ценностите ни се диктуват от медийна пропаганда; когато повече от всякога нашият ближен е подложен на опасности като трафик на хора, расово потъпкване, ранни бракове, икономическо разслояване, мигрантски вълни и ценностна безтегловност – днес има особена нужда от Христови последователи с будни сърца.
Дали пък именно в нашите църкви не се е родил следващият Григорий Нисийски или отец Дамиан? Дали пък Божият глас не подбужда именно хора като теб, като мен?
