На 5 февруари 1597 г. японският шогун[1] Тойотоми Хидейоши разпъва на кръст в Нагазаки 26 души: шестима францискански монаси, седемнайсет новопокръстени японци и трима йезуити. Като място и време това трагично събитие може да изглежда твърде отдалечено от нас, но като християни няма как и да останем безразлични. Често се оказва, че ние сме много повече свързани помежду си, отколкото предполагаме.
Нека започнем с предисторията. На 23 септември 1543 г. китайски кораб, на който пътуват трима португалски търговци, е сполетян от силна буря и се разбива край бреговете на Япония. Така Европа открива легендарната страна, за която по-рано е съобщавал Марко Поло, а Колумб упорито е търсил. Монополът на португалците в търговията с Япония трае съвсем кратко време. Скоро Испания, Англия и Холандия също изпращат свои кораби. Отначало „Страната на изгряващото слънце“ е отворена за чужденците. Обеднелият император и шогунът са неспособни да контролират независимите даймьо[2], които от своя страна имат интерес да търгуват с европейците. През 1549 г. йезуитът[3] Франциск Ксавие, нает от португалския крал Йоан III, започва мисионерска дейност в Япония. Той описва японците като изтънчен и културен народ и ги нарича „най-добрите хора, открити досега“. Не след дълго цели селища в Япония се обръщат от будизма към християнството.
Ала ситуацията се променя. Императорът и шогуните преодоляват политическата криза. Започва процес на обединение и централизация на държавата. Предприемат се мерки срещу чуждото културно и религиозно влияние. Местните християни са сочени като заплаха за националните ценности. Следва гонение, съпътствано от масови екзекуции. Много мисионери и местни християни избират мъченичеството, а неголям брой свещеници се отричат от вярата си. Известни са с прозвището „падналите свещеници“, но мотивите за тяхното отстъпничество невинаги е бил страхът за собствения живот. За някои това е единственият начин да се спрат екзекуциите. Те смятат, че така упражняват християнска любов и истинска загриженост към местните.
Прави ли са били? Филмът Мълчание на Скорсезе, посветен на тези събития, повдига трудни въпроси. Факт е, че голяма част от атеистите го възприемат като християнска пропаганда, а някои християни – като атеистична, но въпросите са насочени към нас, вярващите. Дали Бог мълчи или човешкото сърце е глухо за Неговия глас? Дали човекът е повече от своята вяра или обратно? Дали този свят е само за силните или принадлежи и на слабите, които имат право на прошка? Дали истината е валидна в еднаква степен за всяка епоха и всяко място или не?
Приблизително по същото време, през XVII век, подобни трагични събития се разиграват и по нашите земи. Ако прочетем Време разделно, ще открием, че и тук се повдигат същите въпроси. При всяко гонение, при всяко изпитание и особено след това, християните са изправени пред последствията на своите избори. Често равносметката води до разделения и отхвърляне. Ала преди да отсъдим, изхождайки от външните си наблюдения, нека да помним, че сърцеведецът Бог вече знае. Той вижда какво има в сърцето ни. И най-важният въпрос е дали там обитава Исус.
[1] Шогун – военно звание и управленска титла в средновековна Япония. Условно се приравнява на генералисимус.
[2] Даймьо (букв. „големец“) – титла на едър земевладелец, самурай-феодал, който разполага със собствена войска.
[3] Йезуит – член на католически орден, създаден през XVI век за идейна борба с Реформацията. Наименованието произлиза от Societas Iesu, „Общност на Исус“.
