„Естественото състояние на човешкото същество – пише американският автор Далъс Уилард, – е взаимната вкорененост в околните.“ Дълбокият копнеж да принадлежим някъде, да се обвързваме помежду си, да се вписваме в нещо по-голямо от самите нас – това е един от най-силните инстинкти на душата. Ако нямаме среда, компания, общност – тоест някакви хора, които да държат на нас и сред които да се развиваме, ние сме буквално изгубени, блуждаещи, бездомни.
Душата ни се нуждае от общност така, както тялото ни се нуждае от въздух, вода, храна. Без взаимната ни вкорененост е много трудно да оцелеем в този свят. Нуждаем се да се причисляваме към група с кауза, да контактуваме лице в лице със себеподобни, да творим съвместни проекти, да мечтаем заедно. Някъде дълбоко в себе си изпитваме потребност да ни забелязват, да ни познават, да ни служат. И на свой ред самите ние да забелязваме другите, да познаваме другите, да служим на другите.
Проблемът е, че живеем в увреден свят. На тази земя няма идеални общности: нито сплотеният квартал, нито спортният клуб, нито студентският купон, нито социалната мрежа, нито специалните програми, нито селската седянка. Каквато и общност да сформираме, ние неизменно носим човешкото в себе си: склонността да се сравняваме и съревноваваме, да се изблъскваме и изместваме едни други, да се преструваме на такива, каквито не сме.
Дори църковните общности трудно може да се нарекат съвършени. В тях също усещаме негативите на човешката природа: съперничество, личностни ежби, приказване зад гърба. Повече от всякога в нашето съвремие наблюдаваме християни, които по една или друга причина решават да скъсат с църквата. Ужилени от нечии думи, унизени от нечие отношение, огорчени от човешкия фактор в църковното събрание, мнозина просто пресичат дългогодишни връзки, изолират се от духовното си семейство и тихомълком практикуват вярата си уединено, в домашна среда. Разочарованието и болката са твърде силни. Когато си бил наранен от най-близките си, усещането е за някаква необратима загуба, за удар в гърба, за попарени блянове.
„Недей да търсиш идеална църква – ми бе препоръчал в личен разговор преди доста години един зрял християнин. – Защото няма да намериш такава. Съвършени църкви няма. Ако пък все пак откриеш такава, недей да влизаш в нея… понеже така вече няма да е съвършена.“
Струва ми се, че едно от най-подвеждащите внушения, които несъзнателно правим при разговор с невярващи или с новоповярвали хора, е да създаваме у тях очакване, че църквата е някаква перфектна общност, без дрязги и напрежения, без боричкания и лицемерие, без липси и дефекти. А всъщност събранието на вярващите е събрание на… грешници. Да, опростени и новородени грешници, но все пак грешници. Духът на света и дъхът на греха продължават да впръскват ледовитото си влияние и у нас, християните – независимо от колко време сме във вярата. Всички ние си носим своите слабости, допускаме грешки, водим се от предразсъдъци, поддаваме се на съблазни.
Наред с вярата, надеждата и любовта често даваме място на човешката си плът. Християните – досущ като останалите хора – са си съвсем уязвими откъм гордост и изкушения. И макар при Кръста и Възкресението жилото на греха да е отстранено, ние продължаваме да носим остатъците от стария човек: самонадеяност, сластолюбивост, свидливост, слабост.
Разбира се, всичко това обикновено е плод на вътрешни страхове. Мнозина изпитваме дълбоки и често неосъзнати опасения дали е разумно се доверяваме твърде много на общността, в която принадлежим. Страхуваме се да не ни наранят. Ужасяваме се да не изгубим независимостта си. Изпитваме смътни подозрения, че ако се приближим прекалено много до другите, ако се покажем уязвими или слаби, тогава те ще ни отхвърлят, ще злословят зад гърба ни, ще ни презират и тъпчат.
Към една такава група неукрепнали християни апостол Павел пише следните думи: „А сега отхвърлете от себе си всичко това: гняв, ярост, злоба, хула, сквернословие от устата си. Не се лъжете един друг, понеже съблякохте стария човек заедно с делата му и се облякохте в новия, който се обновява в съзвучие с образа на своя Създател, така че да достигне съвършено познание за Него“ (Кол. 3:8-10, НП ББД). Няколко наблюдения в този кратък откъс сякаш съдържат ценно разковниче как да градим такива общности, че хората да ги разпознават като принадлежащи на Христос. Първо, тук виждам два глагола със значение на „събличане“ и един – за „обличане“. В осми стих Павел прибягва до думата ἀποτίθημι, която говори за буквално отстраняване на дрехи. А в следващия девети стих глаголът ἀπεκδύομαι на свой ред визира сваляне на… доспехи. Изглежда апостолът тук намеква за две действия: разсъбличане от пороците на стария човек и разоръжаване от всичко онова, с което нараняваме околните.
Освен това, в този пасаж преброявам общо шест вида проблеми: гняв, ярост, злоба, хула, сквернословие, лъжа. Първите три са процеси, които клокочат дълбоко в душата. Те са вътрешни и често бутилирани. Вторите три са неща, които изригват от устата. Те са външни и осезаеми. Първата тройка разяжда собственото ми сърце, а втората нанася рани на хората около мен и така подкопава общността, към която принадлежа. Очевидно е, че Новият завет ни подсказва и ни подпомага да се освобождаваме и от едните, и от другите. Бог иска да изцелява сърцето ми, а успоредно с това възнамерява да ме използва, за да налива основите на една качествено различна общност: църквата, за която Исус някога е отдал живота си.
Именно местната църква е залегнала в основата на Божия план за благословение на този свят. Колкото и да е несъвършена, уязвима или наранена, самият Исус дава дума, че и портите на Ада няма да ѝ надделеят. Той я е очистил с кръвта си и я е изпълнил с Духа си. Заложил е всичко на нея. И именно в нейните обятия е постановил самите ние взаимно да се вдъхновяваме към духовен растеж. Църквата е единственият сигурен инкубатор, в който заедно като общност, но и всеки от нас лично да „се обновява в съзвучие с образа на своя Създател, така че да достигне съвършено познание за Него“ (10 ст.).
Именно в тази връзка книгата Общностно поклонение идва съвсем, съвсем навреме. Като преводач имам двойно благословение: не само да размишлявам върху думите на Матю Мъркър, но и да ги възпроизвеждам на български. Сега с наслада и трепет предоставям този текст и на вас, читателите. Молитвата ми – също като тази на автора – е това ценно изследване на общностния характер на духовното събрание да послужи за укрепване и изграждане на нашите си, български църкви. Във времена на постпандемично отчуждаване и ценностно разслояване този кратък труд от поредицата „9Marks: Да изграждаме здрави църкви“ е навременен и заслужаващ внимание ресурс – както за водачи на църкви и на хвалебни групи, така и за всеки един редови християнин.
Време е Христовите последователи да преоткрият дълбоките измерения на своята взаимна вкорененост – най-напред в Исус Христос като наш Спасител, а сетне и в Христовата невяста.
_____________
Тази есен издателство „Начало на мъдростта“ подготвя за издаване втора книга от поредицата „9Marks: Да изграждаме здрави църкви“. Заглавието е Общностно поклонение, а авторът Матю Мъркър изследва въпроса за съборния характер на нашите църковни общности. Бог ни призовава да се събираме заедно, подчертава Мъркър, с цел да си помагаме едни на други в духовното израстване и да отразяваме Неговата слава пред този свят.
„Майсторство е да облечеш в подходящи думи същината на общностното поклонение, което практикуваме всяка седмица, и пак да изглежда интересно и завладяващо – споделя п-р Благовест Николов в своя препоръка на книгата. – Бе да отстъпва от задълбочените богословски принципи на истинското поклонение (нашата еклесиология насочва нашата доксология!), авторът го представя с топлота като семейна вечеря.“
От своя страна д-р Пол Риджуей заявява: „Принципите, които Матю Мъркър описва в новата си книга Общностно поклонение, са от изключителна важност за всички пастири и водачи на хвалението в нашите църкви.“
Споделяме уводните думи към книгата, написани от преводача Влади Райчинов.
