„Чуй ме, Монтаг. Веднъж в живота си всеки пожарникар – поне веднъж в своята кариера – умира да разбере за какво се говори във всички тези книги. Направо изгаря от любопитство, нали?“
В тези думи на Капитана на „Пожарната“ от прословутия роман на Рей Бредбъри “451° по Фаренхайт” се таи непризнато любопитство към забранения плод. В едно измислено общество, където четенето е наказуемо, интересът към книгите нараства неконтролируемо.
Тъкмо обратното явление обаче наблюдаваме у нас през последното десетилетие. Броят на отпечатани книги расте непрекъснато, докато търсенето намалява главоломно. На какво се дължи разлъката между писател и читател? Възможно ли е да бъде възкресена пословичната ни култура за четене? И защо този въпрос е толкова неотложен?
Четенето обогатява кръгозора
Цитираният роман на Бредбъри е утопична история. Тоталитарна власт е установила сурови закони срещу четенето. Буквите са изчезнали. Вестниците са комикси без текст. Досиетата са само снимки на лица. Дори лекарствата се разпознават единствено по цвета им. Строго цензурираната телевизия контролира съзнанието. Пожарникарите, главни действащи лица, са държавни служители, чиято роля е… да изгарят книги.
Заглавието на романа идва от температурата по Фаренхайт, при която гори хартията. Милена Цветкова коментира филмирания през 1966 г. от Франсоа Трюфо бестселър: „За да се осъществи мечтата на управляващите за лесно контролируеми, манипулируеми и психически зависими индивиди, с ампутиран разум и волско безразличие, на първо място унищожават писаното слово, обявяват го извън закона и следователно – извън избора.“[i]
Историята познава немалко примери на литературна цензура. В Южните щати на робите им е било забранявано да четат каквото и да било. През Средновековието Западната църква е изготвяла дълги списъци със заглавия, обявявани за „демонични“.[ii] В официалния ценоразпис за обществени услуги, които извършват професионалните палачи в Париж през XVIII в., са и изпълненията на наказания върху… книги![iii]
Подобни практики историята познава и у нас. През 1968 г. излиза книгата Люти чушки с епиграми на Радой Ралин и илюстрации на Борис Димовски. На една от първите страници е изобразено прасе, чиято опашка е подписът на Тодор Живков. Текстът отдолу: „Сит търбух за наука глух.“ Незабавно 20 хил. екземпляра се изгарят още в печатницата.[iv]
„Където изгарят книги, казва Хайнрих Хайне, един ден ще изгарят и човешки същества.“ Ограничете достъпа на човека до книгата – и ще контролирате неговото мислене. Поставете катинар на книжарници и библиотеки – и ще управлявате безоблачно.
Четенето е неизменно условие за разширения кръгозор на човека. То развива умението да приемаш чуждата гледна точка. Разтваря душата към интелектуалните опити на околните хора. Разгръща съзнанието и го поставя в културния контекст на обществените стремления. Книгата е прозорец към света, твърди народът от личен опит.
Четенето налива основи
Мисионерското дело на братята Кирил и Методий се основава на стремеж за ограмотяване на славянските племена. Наред с въвеждането на християнската вяра у нас техните ученици полагат устоите на национална литературна традиция. Грижата за духа е съчетана с грижа за културата на младото българско царство.
Броени десетилетия преди Освобождението през 1878 г. техният подвиг се повтаря от друга група мисионери. Наред с организиране превода на Библията на новобългарски под ръководството на д-р Илайъс Ригс се дава тласък на формирането на националния книжовен език, основан на тракийския диалект.[v] Огромен брой от възрожденските будители у нас са евангелски мисионери, отдали живота си за възстановяване на народностното ни самосъзнание.
И в двата случая духовните работници се водят от убеждението, че писаното слово е най-добрият начин да внесат благовестието сред едно общество, обхванато от културен мрак. Ограмотяването е първата стъпка към духовното възраждане. Образованието е проправяне на прави пътеки в душите на българите, за да може Духът на Бога да извърши делото си.
Началото на XXI в. е белязано от нова насъщна нужда от просветление. Събуден от поредното си робство, нашият народ отчаяно търси опора. Сега е моментът българинът отново да бъде научен да чете. Време е да се възстанови духовната основа на нацията ни.
И за пореден път в авангарда на това дело трябва да се изправят хората на Словото, проповедниците на Писанието. Ако изпуснем момента, друг ще го стори. Но основата ще е различна.
Четенето е диалог с автора
Литературата никога не е била еднопосочно упражнение. Битието на една книга от нейното зачатие до поредното й препрочитане постоянно приема нови нюанси.
Спадът на литературно търсене обаче говори за развод между намеренията на писателя и очакванията на читателя. Само човек, който не е сядал пред празен лист хартия, не познава напрежението и страха у писателя – страх от неразбиране, от прекалена изостаналост или прекомерна авангардност, от относителността на литературните ценности. И само човек, който не е заставал пред пълен книжен щанд, не познава колебанието и стреса у читателя – стрес от собствената му неопитност, от натрапчивите послания и противоречивите възгледи, от липсата на опорна точка сред огромния избор четива.
По този повод хърватската писателка Дубравка Угрешич предупреждава: „Авторът и читателят са най-самотните и застрашени видове. Понякога нещата изглеждат така, сякаш живеем в 451° по Фаренхайт – онази опака антиутопия, съчинена преди половин век от Бредбъри. В романа се описва репресивно тоталитарно общество […], в което книгите са забранени. […] В света на глобалния пазар и на извикваната за секунди информация е трудно да се разбере само едно – как сериозните автори ще намерят своя читател, а сериозните читатели – своя автор.“[vi]
Разрешението на този проблем е в съзнателното усилие и у писателя, и у читателя да извървят своите пътеки до мястото на срещата – на страниците на добрата книга. Авторът открива истината и я превежда на езика, на който най-добре ще бъде разбрана. Читателят разгръща изписаните страници и черпи сготвена мъдрост, а сетне я предъвква и осмисля според своето собствено светоусещане. Ритуалът е прост, но труден.
На читателя често не му и хрумва, че в това взаимоотношение и той носи отговорност. Закупуването на нечий литературен труд е не само морално поощрение за автора, а и реална подкрепа за самия акт на писане.
В този смисъл съществуването на духовна литература у нас пряко зависи от готовността на читателя да купува. „Книгата е стока и най-добрата книга е продадената книга“ – твърди един издател.[vii] Аз не съм напълно съгласен. Обаче добре съзнавам, че с пасивността си като читател християнин ще обричам християнските издателства на бавен фалит.
Затова няма да чета книга назаем, а ще спестя пари да си я купя. Ще си набавям списание не от библиотеката, а от книжарницата. Вместо да копирам добрия текст, ще спонсорирам неговия автор, като си платя за цялото издание. Особено пък ако авторът е българин.
Четенето създава навици на ума
На изчезване ли е Книгата у нас? Обезпокоително бързото свиване на книжния пазар в България е само симптом за по-голямата заплаха – отвикването да четем. Сетивното възприятие на настолното вечерно четиво е екзотичен спомен от времето, когато таблетът все още не бе иззел ролята на пергамента.
Книгите не изчерпват думите, а думите не изчерпват мислите, гласи пословицата. Старозаветният проповедник подпечатва това умозаключение: „Правенето на много книги няма край и от многото изучаване се изморява плътта“ (Екл. 12:12). Тогава защо пледираме за възраждане на читателските привички?
Най-голямата повеля на Христос включва обич към Бога „и с целия ни разум“. В стегната дефиниция за естеството на поклонението Той уточнява, че то трябва да бъде „и с истина“. Впоследствие ап. Павел добавя, че се стреми да се моли, да пее и да говори „и с ума си“. Псалмистът също ни подтиква да пеем „с разбиране“.[viii]
Тези напътствия говорят едно. Моето отношение към Бога включва и интелекта ми. Половинчата е онази вяра, която не умее да дефинира убежденията си. Никой не се е родил научен, казва народната мъдрост. Но никой не се е и новородил научен, смея да добавя аз. Християнският живот включва търпеливо и упорито обучение.
В своята блестяща книга Навици на ума д-р Джеймс Сайър отделя цяла глава за „мисленето чрез четене“. То може да приема „две възможни насоки: при първата четенето насочва мисленето; при втората мисленето насочва четенето“. В единия случай се оставяме на книгата да въздейства на съзнанието ни. Във втория ние контролираме посланието на текста. Когато властва четенето, ние попиваме. Когато властва мисленето, изучаваме. Преходът между двете изгражда умението „да четем светогледски“.[ix]
За да бъде поклонението към Бога истинно и посланието към света интелигентно, вярващият човек се нуждае от подчертано широк светоглед. Четенето не е самоцелно. Ползата от него е „не в запаметяването на разпокъсани истини, а в увеличаването на нашата мъдрост“.[x]
Или както пише д-р Сайър, „четенето ни води на различни места. Понякога това са граници, които не е редно да престъпваме. Друг път са истини, пред които немеем в благоговение. И в двата случая най-полезната тактика е да предоставяме своето четене на Божиите напътствия.“
[i] Цветкова, М. Морал и аудио-визуална манипулация. Полемики, бр. 3/1998.
[ii] Manguel, A. A History of Reading. NY, Viking, 1996, pp. 280-287.
[iii] Част от хонорарите са: „За изгаряне на клада – 90 лири; за окачване на куки на бесилката – 3 лири; за бичуване и дамгосване с нажежено желязо – 15 лири; за изгаряне на книги – 6 лири; за изтръгване на език – 20 лири; за отрязване на ръката до китката – 6 лири“ (Monestier, M. Historie trestu smrti. Dejinu a techniku hrdelniho trestu…, s. 88).
[iv] Поради силната тяга на комина обаче из околността се разхвърчават полуизгорели книги. Учениците от съседната гимназия ги събират, прекопират част от илюстрациите и масово ги разпространяват. Случката е описана в предговора на Б. Ташев към новото издание на книгата Ралин. Люти чушки. Български художник, С., 1990.
[v] Генов, Г. Американският принос за възраждането на българщината, с особен оглед към личността на Илайъс Ригс. Исторически архив, год. III, кн. 9-10/2000-2001, с. 18-55.
[vi] Угрешич, Д. Прегръдката на автор и читател. Литературен вестник, год. XI, бр. 22/2001.
[vii] Константин Хаджиев, издател на Моята борба (Жарава, 2002), в интервю за Капка Тодорова за в. 24 часа (19 март 2002 г.).
[viii] Матей 22:37; Йоан 4:23; I Коринтяни 14:15; Псалом 47:7.
[ix] Sire, James. Habits of the Mind. IVP, Downers Grove, Ill., 2000, pp. 147-177.
[x] Sertillanges, A. G. The Intellectual Life: Its Spirit, Conditions, Methods. CUAP, Washington, 1987, pp. 169-170.
