Богословът Мирослав Волф описва благовестването като „споделяне на Божията мъдрост“.[1] Създателят на човешките същества знае какъв ще е най-добрият живот за нас. Някои неща са очевидни – не кради, не лъжи, не убивай – и човешкото общество явно се развива по-добре, когато ги спазва. Други обаче противоречат на нашата интуиция – грижи се за уязвимите, намери как да служиш на околните, прощавай за обидите, обичай и неприязнените хора. Този начин на живот обаче в крайна сметка се доказва като най-удовлетворителен, понеже именно когато го следваме, ние действително изпълняваме вложения в нас от Твореца замисъл.
Колкото повече тялото ми се нуждае от внимание и възстановяване, толкова повече оценявам едно от прозвищата на Исус: великият Лечител. Един медик няма как да започне лечение, ако пациентът първо не е формулирал от какво се оплаква. Никой, дори и самият Бог, не може да помогне на човек, който не вижда нужда от изцеление. „Искаш ли да оздравееш?“, пита Исус онези, които се приближават към Него с физически оплаквания (Йоан 5:6). Същият въпрос е насочен и към духовно болните.
При всеки преглед личният ми лекар изрежда въпроси, които в различен контекст биха звучали нахално. Дали пия алкохол? Колко? А колко кафе? Дали пуша? Дали употребявам наркотици? Дали със съпругата ми водим редовен полов живот? Дали правя физически упражнения? Аз обаче не се засягам от неговото натрапване в личния ми живот, понеже съзнавам, че с него гоним една и съща цел – моето здраве.
Когато се налага да се възстановявам от нараняване, лекарят ми се държи още по-натрапчиво: „В продължение на един месец не искам никакво тичане, нито излизане за голф!“, ми заповяда той след две операции на стъпалото и коляното. „Да не съм чул да шофираш!“, ми се скара при друг случай, когато носех шина за проблемен шиен прешлен. Вслушвах се в предписанията му с готовност, понеже знаех, че те целят не да ме лишат от удоволствия, а да допринесат до най-доброто развитие за мен.
Често недоразбраното християнско описание на греха кара мнозина да изпитват неудобство. То действително очертава ясна линия на моята отговорност – но отговорност пред един Бог, който ме обича и ми желае най-доброто. Тук отново изниква съпоставка с ролята на лекаря. Тъй като произхождам от доста стриктни църковни среди, в младостта си не съм си давал сметка, че истината за Божията мъдрост също е добра вест. Тогава съм възприемал Бога по-скоро като вселенски полицай, налагащ ми нелогични разпоредби, отколкото като добронамерен лекар, целящ да се развивам пълноценно. Разговорите ми с духовно необвързани[2] хора ме убеждават, че и много други също имат погрешна представа за греха. В сърцевината на греха се крие липсата на доверие, че Бог е замислил най-доброто за нас.
Игнатий Лойола дефинира греха като отказ да се довериш, че Бог иска да бъдеш щастлив и пълноценен.[3] Човешкият бунт започва в Едемската градина, когато Бог реално иска първите хора да Му се доверят, че знае кое е най-доброто за тях. Адам и Ева се провалят на този изпит и оттогава насетне всички си плащаме за това. Днес по подобен начин някои твърдят, че ние, хората, трябва да бъдем оставени сами да определяме кое е най-доброто. За един увреден човек да взема подобни решения е същото като за един алкохолик да решава дали да пие или не. За наше благо е да се доверяваме на Бога да ни дава напътствия как да живеем.
Като пастир на жизнена и растяща църква в Манхатън Тим Келър често води разговори за вярата със скептици и постхристияни. Той се е научил да представя греха не толкова като „да вършиш лоши неща“, колкото като „да приписваш върховни качества на добрите неща“:
Вместо да им казвам, че извършват грях, когато спят с приятелката или приятеля си, аз ги уверявам, че грехът им се състои в очакването тази романтика да придаде смисъл на живота им, да ги оправдае и спаси, да им осигури онова, което би следвало да търсят единствено от Бога. Подобно идолопоклонство води до тревожност, натрапчивост, ревнивост и враждебност. Установил съм, че когато им опишеш техния живот като идолопоклонство, постмодерните хора сякаш спират да се противят. Ето тогава вече може да представиш Христос и Ннеговото спасение не толкова (за момента) като единствената им надежда за прошка, колкото като единствената им надежда за свобода.[4]
Ако не възприемаме естествените неща – секса, храната, парите, успеха, властта – според даденото им от Бога предназначение, ние неизменно ще ставаме техни роби. Това може да го потвърди всеки пристрастèн човек. Исус лично ни показва как да живеем свободно и пълноценно. И както може да се очаква, това сериозно изнервя религиозната клика. Не мога да си представя да следваш Исус в продължение на две-три години и да си кажеш: „Колко много неща е изпускал Той!“ Много по-вероятно е да си мислиш: „Колко много неща съм изпускал аз!“
Юджийн Питърсън посочва: „В корена на еврейската дума спасение е представата за разширяване, за увеличаване, за уголемяване. Това съществително съдържа идеята, че получаваш избавление от някакво тясно, ограничено, смачкано състояние.“[5] Бог желае да ни освободи, да ни предостави възможност наново да живеем открит живот с любов към Бога и към ближния. „Тичам по пътя на твоите заповеди, понеже си разширил сърцето ми“, пее псалмистът (Пс. 119:32, NIV).
Няма нужда да се крием като Адам и Ева в градината. Бог ни е дал прошка и ни е преобразил, за да можем, както пише Петър, действително „да станете чрез тях участници в божественото естество, като сте избягали от произлязлото от похотта разложение в света“ (II Петър 1:4).
Когато изляза от лекарския кабинет след годишния преглед, аз имам по-ясна представа за оптималната здравословна форма, за която ще са необходими упражнения, подходяща диета и повечко наблюдение за някои по-трайни телесни проблеми. От изкараното с Бога време по подобен начин придобивам по-ясна представа за духовното си здраве. Тук става дума не за някаква тревожност и намръщен перфекционизъм, а за спокойно осланяне на Божията любов и доверие, че Бог ми замисля най-доброто.
Вероятно най-силното нещо, което биха могли да сторят християните в контактите си с този изпълнен със скептицизъм свят, е да живеят пълноценен и стойностен живот, излъчвайки доказателства, че пътят на Исус действително води до изобилие и удовлетворение. Плодовете на Духа – любов, радост, мир, търпение, благост, милост, вярност, кротост, самоконтрол – произтичат от изцелената душа и могат да привличат онези хора, на които подобни качества им убягват или са недостъпни.[6]
[1] Miroslav Volf, Public Faith: How Followers of Christ Should Serve the Common Good (Grand Rapids, Mich.: Brazos, 2011), pp. 99–117.
[2] В книгата Чезнеща благодат с това понятие авторът визира онези хора, които не се определят като последователи на което и да е вероизповедание. Б.пр.
[3] David G. Benner, Sacred Companions: The Gift of Spiritual Friendship and Direction (Downers Grove, Ill.: InterVarsity, 2002), p. 39.
[4] Tim Keller, ‘The Gospel in All its Forms’, Leadership Journal, Spring 2008, p. 15.
[5] Eugene Peterson, Reversed Thunder: The Revelation of John and the Praying Imagination (New York: HarperSanFrancisco, 1991), p. 153.
[6] Текстът е извадка от 4 глава на книгата Чезнеща благодат (Нов човек, 2017), 73-76 стр. Превод: © Влади Райчинов.
