В годината, когато честваме 500 години от началото на Реформацията, съвсем основателно си спомняме за личности, които още по-рано в хода на европейската история са се проявили като носители на реформаторски идеи, а мнозина от тях са ги защитили с цената на живота си. Такива са Пиер Валдо (XII в.), Джон Уиклиф (1328-1384 г.), Ян Хус (1369-1415 г.), Джироламо Савонарола, Йохан Таулер (1300-1360 г.) и други. На изток, във Византия, един монах и богослов, св. Симеон Нови Богослов (949-1022 г.), отстоява схващания, които съответстват не само на някои реформаторски принципи, но поставя изисквания за християнска принадлежност, развити в по-късната евангелска духовност.
Джироламо Савонарола (1452-1498 г.) е роден във Ферара, Италия, когато страната е разкъсана политически на малки княжества и градове държави. Израства в семейство на родители интелектуалци с благородно потекло. Очакват от него да продължи кариерата на дядо си, който е известен лекар. Но през април 1475 г. Савонарола пристига в Болоня и постъпва в Доминиканския орден на монасите проповедници. Както пише по този повод на баща си, с това той се надява да стане „рицар на Христос“.
Освен че дава монашески обет за бедност, послушание и безбрачие, Савонарола се заема със системно изучаване на Писанието, на логика, на философия и на богословието на Тома Аквински. Ръкоположен за свещеник, проповядва и пише кратки съчинения с духовно съдържание. Но критичният му дух започва трудно да понася множество извращения на морала в църквата и в манастирите.
През 1482 г. започва преподавателска дейност в някои от манастирите във Флоренция. По времето на тази своя дейност Савонарола получава особен вид духовна опитност с просветление за „седем причини“, поради които Църквата трябва да бъде изобличена и обновена. Първоначално намира съществена подкрепа от ренесансови дейци като философите Марсилио Фичино и Джовани Пико дела Мирандола и дори от управителя на Флоренция Лоренцо Медичи Великолепни.
Савонарола изнася публични проповеди, като насочва вниманието на слушателите си главно върху Първото послание на Йоан и особено върху книгата Откровение. Започва да се проявява и като пророк, предупреждавайки, че „мечът на Господа ще се стовари върху земята бързо и скоро“ и че идва един служител Господен като „нов Кир“, който ще установи справедливост между богати и бедни в града и ще прочисти Църквата от покварени служители. Тези проповеди започват да привличат огромни тълпи. През 1492 г. френският крал Шарл VI навлиза с армията си в Италия и сваля от власт Медичите във Флоренция. Това се тълкува като изпълнение на пророчеството на Савонарола и неговият авторитет нараства. Издигнат го като управител на града и той установява теократична Християнска и религиозна република с първенство на моралните закони над светските.
Но Савонарола не спира дотук. Призовава цялото население към покаяние, към отхвърляне не само на греховния начин на живот, но и на лукса. Предизвиква нещо като културна революция, като обвинява произведения на ренесансовото изкуство, че подбуждат езически страсти и развратно поведение. На 7 февруари 1497 г., преди 520 години, той организира т.нар. Клада на суетата. Негови служители минават от врата на врата, като събират вещи на лукса и на моралния упадък: огледала, скъпа козметика, еротични картини, скулптури с голи тела, книги с цинично и неблагочестиво съдържание, шахматни дъски, скъпи дрехи, дамски шапки и дори музикални инструменти, които служат за светски развлечения, и ги изгарят на тази клада. На нея изгарят и произведения на Микеланджело и Ботичели.
Но първоначалният възторг от радикалните действия на Савонарола бързо се сменя с неодобрение и отхвърляне, защото икономическото положение на народа се влошава. Около Савонарола остава само малък кръг верни съратници. Папа Александър VI се възползва от това положение и го отлъчва от Църквата през май 1497 г. Набързо скалъпва съдебен процес, в който Савонарола е обвинен в ерес и на следващата година флорентинският реформатор е изгорен на същия площад, на който е издигнал Кладата на суетата.
Трябва ясно да се каже, че усилията на Савонарола за реформиране на Църквата и на християнската общност не засягат доктринални проблеми, а са насочени главно към промяна в начина на живот: личен и обществен. Той остава католик по убеждения, но неговата критика към висшето духовенство и пламенната му проповедническа дейност разклащат папския абсолютизъм в мисленето на хората. Опитът му да установи модел на теократична република, макар и неуспешен, вдъхновява по-късни дейци на Реформацията като Жан Калвин в Женева и пуританите във Великобритания да работят за установяването на образци на държавно управление, в които Христовото име стои над човешките авторитети.
