Когато мислим за Реформацията, ние често пъти сме склонни да я разглеждаме като историческо събитие, започнало през 1517 г. с тезисите на Мартин Лутер, и някак си да се опитваме да я откъснем от по-ранни събития в историята на църквата.
Църковните историци обаче знаят, че преди Мартин Лутер е имало и други опити за реформиране на богословието на тогавашната църква, за съжаление много от тях – потушени с кръв. До момента на успешното реформиране на богословието и практиката на част от църквата се стига след продължителен път, който тя извървява и който може да бъде проследен до ранните богослови.
Мнозина изследователи определят Августин като един от най-влиятелните християнски мислители, който оказва със своето творчество много силно влияние на Мартин Лутер, Жан Калвин и други реформатори.
Ще маркирам един важен момент в богословието на Августин, който се явява като вид ранен предвестник на по-късни разбирания на Мартин Лутер и Жан Калвин, които оформят реформаторското богословие. Това обаче съвсем не е единственият момент от богословието на Августин, който може да бъде проследен в богословието на реформаторите.
Едно от най-важните учения на Августин е учението му за поквареността на човешката природа и необходимостта от Божията благодат и милост за спасението на човека.
Това учение е разгърнато най-пълно в антипелагианските трактати на Августин, но може да бъде видяно и в цялото негово творчество. Пелагий, противник на Августин, разгръща едно учение, в което той разделя човешките дела по отношение на спасението в три основни части: сила, която идва от Бога; воля, която идва от човека; и осъществяване, в което хората изработват съвършенството си. Пелагий смята, че хората по същество са добри и нямат нужда от Божията благодат за постигане на Божествения идеал. Именно противопоставяйки се на това учение, Августин пише своите антипелагиански трактати, в които той развива учението за необходимостта на Божията благодат за спасението на човека, което повлиява силно на първите реформатори и може да бъде разпознато в техните учения. Според Августин човешката природа има влечение към греха и няма сила да постигне Божествения идеал без подпомагане.[1]
Августин пише: „Наистина човешката природа бе сътворена непорочна в началото и без грях, но тази природа на човека, в която всеки е роден от Адам, сега има нужда от Лекар, защото не е наред. Всички добри качества, без съмнение, които все още притежава в своята направа – живот, усети, разум – ги има от Всевишния. Но недостатъкът, който потъмнява и отслабва всички тези естествени добрини, така че тя да има нужда от просветление и изцеление, не е развит от нейния непорочен Творец – а от този първороден грях, който е извършен поради свободна воля. Съответно престъпната природа подлежи на най-справедливо наказание. Понеже, ако ние сега сме направени нови в Христос, ние бяхме заради всичко това деца на гнева, също като другите, но Бог, Който е богат в милост, поради Своята велика любов, с която ни възлюби, дори когато бяхме мъртви в греховете, съживи ни заедно с Христос, поради чиято благодат ние бяхме спасени.“[2]
В тези свои размисли Августин подчертва доста ясно неспособността на човек да покрие Божествените стандарти с каквито и да е дела и усилия, произтичащи от него, но напротив – без Божието просветление и изцеление на волята човешката природа остава престъпна и обект на справедливо наказание. Спасението е единствено поради Божията милост и нищо друго. По-надолу в своя трактат той пише:
„Тези, които са избавени по благодатта, са наречени не „съдове на техните собствени възможности“, а „съдове на милост“. Но чия милост, ако не на Този, Който изпрати Христос Исус в света да спаси грешните, които Той предузна и предопредели, и призова, и оправда, и прослави?“[3]
Именно това учение за безпомощността на човек е доразвито по-късно и от първите реформаторски богослови – Мартин Лутер и Жан Калвин, които се позовават на авторитета на Августин, и то не само от гореспоменатата творба, но и от цялостното творчество на Августин. Калвин например често цитира различни писания на Августин, за да обори своите противници и да им покаже, че неговото учение не е ново, но е учение, което до голямо степен е споделяно и от Августин.
Жан Калвин пише в своите „Институти“ следното:
„И така, ние смятаме, че човекът е покварен от естествена порочност, но не такава, която произтича от естеството. Като казваме, че тя не произтича от естеството, имаме предвид, че е по-скоро външно събитие, сполетяло човека, а не същностно свойство, вложено в него от началото… всички я получават по наследство… Защото по същата причина апостолът казва, че „по естество сме чада на гнева“ (Еф. 2:3). Как би могъл Бог, Който се наслаждава и на най-дребните си дела, да се гневи на най-благородното от тях? Гневът не е срещу самото дело, а срещу извращаването на делото… Затова блажени Августин не се поколеба да нарече естествени онези грехове, които неизбежно властват в плътта, когато Божията благодат липсва.“[4]
Когато Калвин коментира въпроса за спасението, той настоява, че човек не може да направи нищо, за да се спаси, а единствено Божията милост е тази, която го спасява. Тук той отново призовава Августин като адвокат.
„Смисълът, вложен от Павел, е по-прост: няма нито воля, нито усилия, чрез които можем да приготвим пътя за нашето спасение – то зависи изцяло от Божията милост… Августин с право заключава, че смисълът на думите е: у човека няма добра воля, докато не бъде подготвен от Господа. С други думи, не твърди, че не трябва да искаме или да полагаме усилия, а че и двете се пораждат у нас от Бога.“[5]
Наистина между богословските разбирания на Августин и първите реформатори има доста паралели, както и немалко различия. Трябва обаче да отдадем дължимото на този голям християнски мислител, защото с неговите усилия да защити Църквата от ереста той допринася за разгръщането и осмислянето на библейското учение за свободата на волята през следващите векове, когато пелагианството под една или друга форма отново ще се опитва да се промъкне в църковните доктрини.
Затова е важно да си припомним, че Реформацията не е изолирано събитие, нито откъснато от историческия и богословски път на църквата. А пътят на истинската църква винаги е бил един – защита на библейските истини и проповядване на спасителната благодат на Господ Исус Христос, защото само там ние можем да намерим милост и благоволение!
[1] По-подробна статия с добра библиография по въпроса на английски: „Augustine’s Influence on Calvin, Luther, and Zwingli” от Graham Hill, може да бъде открита тук.
[2] Shaff, Ph. Nicene and Post-Nicene Fathers, Series I, Vol. 5, CCEL, pp. 403.
[3] Ibid., pp. 405
[4] Калвин, Ж. Институти на християнската религия, кн. 2, Нов човек, 2003, с. 17
[5] Пак там, 125-126 с/
