Под палещите слънчеви лъчи двама роби от Картаген теглят двуколка, в която седят господарят им и неговата съпруга. Когато минават покрай едни скали, те чуват някакви звуци и се извръщат с унило любопитство. Иззад скалите изскачат с викове въоръжени мъже. Едни от тях издърпват грубо собствениците от двуколката, а други освобождават робите от ремъците им. В няколко мига обществените норми се преобръщат с главата надолу. Двамата смутени роби са сложени да седнат в двуколката, а изплашените им собственици са впрегнати да я дърпат. „Тегли!“, крещят мъжете, размахвайки мечове и копия.
Тази случка не е била инцидентна. Вълненията в Северна Африка са били пряка последица от една грозна проява на духовна гордост. Те започват през 303 година с най-ужасните гонения, повдигани някога срещу Христовата църква. Срутвани са храмове, християни са подлагани на изтезания, изземват се свещени книги. Подбудител на гоненията е Галерий, съимператор на Римската империя, който е убеден, че християните не са лоялни към властта. Другият съимператор, Диоклециан, се съгласява, че те трябва да бъдат смазани с цялата мощ на империята.
По време на гоненията много християни отстъпват от вярата, като принасят жертви на римските божества, а някои съдействат на езическите власти, доколкото им позволява съвестта. На отделни места епископи отменят публичното богослужение с намерението да се снишат, докато бурята отмине. Някои предават на властите преписи от Писанията, като смятат живота си за по-ценен от едни ръкописи. Други предават еретични книги, заявявайки на властите, че това са християнски писания. Но непоколебимите християни изобщо отказват да съдействат на властите и поради това са подложени на мъчения и са убивани.
Най-сетне Галерий призовава терорът да спре и дори моли християните да се молят за него. Той е на смъртно легло, а месата му са разядени от червеи. Скоро Галерий умира и наследникът му подновява за кратко гоненията, но следващите императори – Константин и Лициний, постигат съгласие да водят политика на религиозна търпимост.
Тогава в Църквата избухват спорове какво може да се нарече предателство спрямо Христа и на кого е позволено да се върне в Църквата. Твърдолинейни християни от Северна Африка настояват, че всеки епископ, който при гоненията е предал на властите свещени писания, всъщност е предал свещения си чин и своите пълномощия.
Църквата като цяло отказва да приложи толкова строги дисциплинарни мерки спрямо нарушителите. Тогава твърдолинейните вярващи излъчват свои епископи. Така в Картаген на католическия епископ Цецилиан е противопоставен Майорин, скоро заместен от Донат. Последният гледа на Цецилиан като на незаконен епископ, понеже – по общо мнение – бил отишъл твърде далеч, като не допускал мъчениците да бъдат посещавани в затвора, а също понеже бил ръкоположен от епископ, смятан за предател.
Император Константин заповядал да се свика събор в Арл, който да вземе решения по спорния въпрос. Съборът започва работа точно преди 1700 години – на 1 август 314 г. Той се произнася в полза на Цецилиан.
Но Донат и привържениците му остават непримирими. Техният разкол се подхранвал от лични вражди. Например епископите от Нумидия застанали зад Донат, понеже се чуствали пренебрегнати от църквата. Една почитана жена на име Луцила също се присъединила към тях, защото била засегната от Цецилиан, който я порицал за почитането на мощи на мъченици, непризнати от Църквата.
Така в Северна Африка се стигнало до ожесточено разцепление. Поведението на донатистите подсказва, че съпротивата им произтичала повече от гордост, отколкото от твърди принципи. Те дейно се стремели към мъченичество и, според опонентите им, дори правели самоубийствени постъпки, за да си заслужат смъртно наказание. Когато император Константин заповядал имуществото им да бъде конфискувано, донатистите обединили сили с групи, които се борели за премахване на класовите различия и за установяване на комунален живот. Те си служели с насилие и заплахи, за да изправят обществените неправди, и принуждавали господарите да слизат от двуколките си и да влачат в тях своите роби.
Въпреки разколническите си действия донатистите имали и някои добри идеи. Например те, изглежда, смятали, че трябва да има разделение между Църквата и държавата. „Какво общо има императорът с Църквата?“, питал Донат. Но общият ефект от разкола, предизвикан от тях, отслабил Северна Африка като цяло. Така впоследствие областта била по-лесно завладяна от нашественици – най-напред от вандалите (V век), а по-късно от арабите (VII век).
