Преизобилвайте всякога в Господното дело,
понеже знаете, че в Господа трудът ви не е празен.
I Коринтяни 15:58
На 5 ноември 1858 г. Джон Пейтън и съпругата му Мери пристигат на населения с човекоядци остров Тана в Нови Хебриди. Придружава ги и друг млад мисионер – неговият приятел от колежа Джоузеф Копланд.
Те са третата група, която посещава този район. През 1839 г. Лондонското мисионерско дружество е изпратило двама мисионери, но още с пристигането им на съседния остров Ероманга местни диваци са ги убили и изяли. Следващите мисионери акостират три години по-късно на остров Тана, но ги посрещат толкова жестоко, че едва успяват да спасят кожата си и да избягат на друг остров. Единствено на най-южния остров Анейтиум други двама мисионери успяват да постигнат пробив, което дава надежда, че и Тана може да бъде достигнат с Благата вест.
„Ще бъдете изядени от човекоядци!“ – възкликва един приятел на Джон Пейтън. Отговорът е забележителен: „Г-н Диксън, вече сте в напреднала възраст и самият вие скоро ще бъдете положен в гроба, за да бъдете изяден от червеи. Признавам ви, че ако мога да живея и умра, служейки и почитайки Господ Исус, за мен няма да има значение дали ще бъда изяден от канибали или от червеи. А във Великия ден моето възкресено тяло ще се издигне толкова красиво, колкото вашето, по подобие на нашия възкръснал Изкупител.“
Откъде идва желанието на Пейтън за това рисковано пътуване? От една страна, неговите родители са пример за автентична вяра в многодетното семейство. Бащата редовно се моли за децата си и пропуска богослужение само три пъти – заради дълбок сняг, поледица и епидемия от холера. Младият Джон неслучайно отрано се посвещава на Бога и следва богословие. След взискателен подбор е ръкоположен за служител и има толкова успешно служение, че неговите съграждани го умоляват да остане при тях и да не заминава за Нови Хебриди. Божият призив, който Пейтън чувства в сърцето си, обаче е толкова силен, че той все пак тръгва, макар и току-що венчал се, и след няколко месеца се озовава на остров Тана.
По-късно Джон Пейтън споделя в автобиографичната си книга: „Първите ми впечатления ме доведоха, трябва да призная, до ръба на пълния ужас. Като гледах тези туземци с тяхната боя, голота и мизерия, сърцето ми се изпълни едновременно с тревога и състрадание. Бях ли изоставил така любимата си работа и скъпите си хора в Глазгоу, за да посветя живота си на тези деградирали същества? Беше ли възможно да ги научим да различават правилното от неправилното, да ги християнизираме или дори да ги цивилизоваме?“
Местните идват на тълпи и оглеждат всичко, което мисионерите правят или притежават. Не могат да разменят и дума помежду си и само се усмихват. После успяват да научат имената си и постепенно постигат напредък в опитите за откъслечни разговори. Тъй като жителите на Нови Хебриди нямат азбука, следващите усилия на мисионерите са насочени към създаването на писменост. Предизвикателствата са големи:
„Новостта на нашето присъствие сред тях скоро отмина и те започнаха да проявяват своята алчност и склонност към измама по всякакъв възможен начин. Вождовете се обединиха и отказаха да ни дадат половината от малкото парче земя, което бяхме закупили, за да построим върху него нашия мисионерски дом. След това те си поделиха малкото хлебни и какаови дървета на земята или поискаха за тях цена, която не можехме да платим.“
Племената на острова непрекъснато воюват помежду си. Жените са системно тормозени, децата растат почти без надзор и грижа, а единственото образование се състои в това момчетата да бъдат обучавани да воюват. Умението да се краде и лъже се насърчава, а приготвянето на храна от тялото на убития враг е едно от приятните задължения на мъжете. При тези преобърнати морални ценности наистина е извънредно трудно за мисионерите да предизвикат интереса на местните към християнството.
За съжаление, само година след пристигането си Джон Пейтън преживява голяма трагедия. В рамките на един месец първо умира съпругата му, а после и двумесечното им дете. Той понася тежко тази загуба. В записките си споделя: „Ако не беше Исус и общението, което ми подари там, трябваше да съм полудял и да съм умрял до този самотен гроб!“
Не след дълго другият мисионер, Копланд, не издържа на стреса, губи разсъдъка си и също умира. Мисията е под постоянна заплаха. Местните обвиняват християнския Бог за настъпилата суша и заплашват с убийство Пейтън и хората, които го подкрепят. Точно по време на богослужение завалява пороен дъжд и вождовете стават благосклонни, но само за кратко. Поради влагата и комарите из Тана плъзват болести и отново обвинението пада върху чуждия Бог.
„Жителите на километри наоколо се обединиха в стремежа си да ни унищожат, но Бог вложи жал дори в тези диви сърца, за да ни спаси. Подтикнат от порив, който със сигурност идваше от Господаря на състраданието, един велик воин, който дотогава беше мълчал, се изправи, вдигна високо тоягата си, удари с нея по земята и извика: „Мъжете, които искат да убият мисионерите, първо трябва да убият мен и моя народ, защото ние ще стоим до тях и ще ги защитаваме до смърт.“ Братът на този човек беше ранен в битка. Аз бях превързал раните му и той се възстанови. Може би затова сега проявяваше благосклонност към нас. Но не отдавам голямо значение на това обяснение, защото твърде ясно видях как нашият скъп Господ Исус се намеси пряко, за да ни защити в онзи ден.“
Все повече се уповава на Бога и заема непоколебима позиция срещу побоя над съпругите и удушаването на вдовиците. Пейтън призовава всички, които имат власт, да се обединят и да отменят тези позорни обичаи. Десет от вождовете сключват споразумение да не допускат подобни жестокости, но повечето мъже смятат, че „жените не могат да разбират добротата“, и продължават постарому.
Все пак Джон Пейтън не се обезсърчава. Идеята за възкресението от мъртвите е това, което най-силно интересува туземците. Той използва всяка възможност да им разкаже историята за живота и смъртта на Исус със силната надежда, че Бог ще доведе помрачените езичници до познанието за истинското спасение. Помагат му няколко повярвали местни жители от остров Анейтиум. Особено верен е един от тях, приел новото име Авраам. Той е навсякъде и винаги е готов да помогне, подтикван не толкова от човешка любов, колкото от любовта си към Исус.
Окуражен, Пейтън пише в книгата си: „Когато съм чел или чувал плитките възражения на нерелигиозни драскачи, които намекват, че обръщането към вярата не е действително и че мисионерските усилия са само загуба на време, о, колко силно е копнеело сърцето ми да ги оставя само за една седмица на Тана сред канибалите, единствено с един духовен човек в лицето на повярвалия Авраам, който да ги храни и спасява заради „любовта на Исус“, за да се убедят, че Христос в човека все пак е реалност! Целият скептицизъм на Европа би свел глава от срам и всички съмнения биха се разсеяли само с един поглед към новата светлина, която Исус излъчва от очите на повярвалия канибал.“
Миаки, най-влиятелният вожд на Тана, е непреклонен в намерението си да преследва и убие мисионерите. Бог на няколко пъти по чуден начин възпира ръката му и спасява Пейтън от сигурна смърт, но в един момент цялото му имущество е разграбено, а домът му е опожарен. На острова има и местни жители, които са готови да вдигнат оръжие в защита на Джон, но той ги възпира: „Обичам ви всички еднакво. Тук съм, за да ви науча как да се отвърнете от всяко нечестие, да се покланяте и да служите на Йехова и да живеете в мир. Как мога да одобря някой човек да бъде убит заради мен!“
Изложени на голяма опасност и почти обкръжени от преследващите ги хора на Миаки, мисионерите са спасени в последния момент от кораб, изпратен от Австралия. Джон Пейтън е единственият оцелял от цялата мисия на север от Анейтиум, който може да разкаже историята на онези пионерски години, когато са посети семената на това, което по-късно се превръща в славна реколта.
А на критиците, които злословят по повод трагичната участ на изпратените в Нови Хебриди мисионери, най-добре отговаря една християнка, която пише: „Някои казаха, че бавният напредък на Евангелието на Тана се дължи на липсата на вяра у нейните мисионери, но аз заявявам, че само гигантска вяра е могла да се труди толкова години сред такъв народ!“
Не можем да добавим нищо повече. Това обобщава всичко: Гигантска вяра!
