По повод Европейския ден за борба с трафика на хора (18 октомври) редакцията на „Зорница“ получи от Павлина Христова, представител на фондация „Извор на надежда“, интервю с Боряна Баском. Разговорът е проведен от Йоана Стефанова, доброволец във фондацията. Публикуваме го с желанието да насочим вниманието към жертвите на трафик и към трудния път на тяхното възстановяване.
Боряна Баском е родена в София, но професионалният и житейският ѝ път я отвеждат далеч отвъд пределите на България. След като завършва клинична психология в САЩ, тя започва да работи с жертви на сексуално и физическо насилие в организации като „Naomi’s House“ и „Refuge House“. Омъжва се в Колумбия и се премества в Богота, където се включва в организацията „Pivot“. Там участва в създаването и управлението на кризисни центрове и защитени жилища за жени и деца, преживели трафик и сексуално насилие. Днес Боряна споделя своя опит, знания и вяра във възможността за пълно възстановяване.
Боряна, какво те подтикна да се насочиш към тази толкова сериозна и тежка сфера?
Още по време на обучението ми в Щатите и първите ми стъпки в организации като „Naomi’s House“ и „Refuge House“ у мен се събуди дълбок интерес към работата с хора, преживели тежки травми – най-вече от физическо и сексуално насилие. Това е среда, която те изправя лице в лице с най-потиснатите и уязвими хора. Не можеш да останеш безучастен, когато виждаш хора, които дори не осъзнават собствената си стойност. Едно е да чуваш за трафика и насилието на теория, но е съвсем различно да ги видиш с очите си.
В Колумбия си продължила да работиш с жертви на трафик на хора. Как е регулирана проституцията там и какви са нуждите и специфичните рискове при подобна работа?
В Богота реалността е много сурова. На места като Червения квартал нищо не е скрито – жените и момичетата са на показ. И макар формално да има закони за регулиране на проституцията, те рядко се прилагат на практика. Имаше случай, при който след специализирана полицейска акция едно от конфискуваните помещения беше предоставено на нашата организация „Pivot“ за кризисен център. Това показва, че намесата на институциите има смисъл, но за съжаление се случва рядко.
Когато казваш „кризисен център“, имаш предвид защитеното жилище на вашата организация ли?
Важно е да се прави разлика между кризисен център и защитено жилище. Местоположението на защитеното жилище се пази в пълна тайна. Понякога то е разположено в съседство с полицейско управление заради сигурността. Кризисният център, от друга страна, е леснодостъпно място. Там често се организират различни дейности, а центърът е свързан и с други социални пространства – например библиотека, кафене или място за детски игри.
Много от тези жени на улицата нямат дори телефони. Затова центърът трябва да бъде отворено и безопасно място за първи контакт, където могат да дойдат винаги, когато имат нужда от помощ.
Тоест в кризисния център могат да се провеждат дейности с жени, които все още са в тази среда, но имат нужда от непосредствена помощ, докато защитеното жилище е за онези, които вече са решили да я напуснат. Колко често една жена действително успява да излезе от трафика?
Възстановяването е изключително трудно. Виждам много повече жени, които не успяват, отколкото такива, които успяват. Според една средна оценка са нужни девет опита, за да може една жена окончателно да напусне среда на домашно насилие. Подобно е положението и при жертвите на трафик. Но на тези ситуации не бива да се гледа само през числата. Дори да работим за „една от деветдесет и деветте“, както се казва в притчата за Добрия пастир, всяка спасена душа си заслужава усилията.
Какво се случва с психиката и нервната система на човек, преживял подобно насилие?
За човек, който не е преживявал подобно насилие, е трудно да разбере гледната точка на пострадалите и защо биха се върнали в тази среда. Нервната им система е буквално залята с кортизол – те живеят в състояние на силен, хроничен стрес. За тях порочният цикъл е станал нормалност, а спокойната атмосфера в защитеното жилище в началото им изглежда странна и дори плашеща. Има биохимични изменения в мозъка, включително промени в орбитофронталната кора вследствие на тежката травма.
Поради тази свръхвъзбуда на нервната система дори взаимодействието между самите пострадали в жилището е изключително трудно. Затова е необходимо постоянно присъствие на медиатор, както и мултидисциплинарен екип от специалисти. Намирането на хора, които искат и могат да работят в такава среда, е сред най-големите ни предизвикателства.
Доколко е важно образованието и какви качества са нужни за работа с хора, преживели подобни травми?
Академичното обучение определено помага и дава необходимата рамка. Но най-важни за работата с тези хора са искрената грижа, състраданието и търпението. Най-вече смирението ни помага да намерим правилния подход и да спрем да питаме човека „Защо си такъв?“, а вместо това да го попитаме: „Какво ти се е случило?“
Удивително е да наблюдаваш как тези жени и деца реагират, когато за първи път преживеят нещо съвсем обикновено – отидат на кино, на разходка в планината или отпразнуват рождения си ден. Те имат нужда от истински преживявания и от различни хора около себе си, които да им показват здравословни модели на взаимоотношения.
Как се променя подходът, когато на терен се срещнете с малолетни жертви на експлоатация?
Стремим се възрастните и децата да бъдат разделени. Децата в тази среда са виждали ситуации, напълно неподходящи за възрастта им, но въпреки това си остават деца – раними и нуждаещи се от закрила. Често, ако майката е преживяла същата травма като дете, тя очаква от собственото си дете да разбира ситуацията и да се справя като възрастен, но това не е здравословно.
Освен това при децата има специфични прояви на емоционален егоцентризъм, при които те поемат цялата вина за случващото се върху себе си. Налице са дълбока загуба на контрол, срам и разрушено доверие – те възприемат възрастните като авторитети, но не и като хора, на които могат да се доверят.
Децата нямат достатъчно развит емоционален речник, за да изразят това, което преживяват. Затова с тях работим много чрез игрова терапия (play therapy), която позволява невербално общуване. Тъй като хората с травма трудно възстановяват последователността на събитията с думи, преживяванията се преработват и чрез другите сетива. Възстановяването на усещането за контрол върху собствения им живот е основният ни приоритет.
Каква е ролята на скръбта в терапевтичния процес?
Скръбта е неизменна част от терапевтичния процес. Хората често си представят етапите ѝ като движение по права линия, но то по-скоро прилича на спирала – човек се връща отново и отново към отричането, депресията, пазаренето и гнева, докато стигне до приемането.
Човек трябва да премине през скръбта по загубената невинност, загубеното тяло, загубеното семейство или пропилените години. Самата болка няма как просто да изчезне – тя остава със същия размер, но ние израстваме около нея. Всеки, който е преживял тежка загуба, знае това.
В терапията използваме и методи като EMDR (десенситизация и преработка чрез движения на очите), при който чрез специфични движения се намалява емоционалният заряд, свързан със спомена. Едно от най-големите предимства на защитените жилища е, че там могат да се осигурят основните потребности – храна, сън, безопасност – и човек може да се съсредоточи върху себе си. Когато живее под стрес, тялото му е непрекъснато в режим на оцеляване. Спокойната и сигурна среда му дава възможност да преработи травмата си.
Разбира се, не бива да подценяваме и груповата терапия. Макар да не заменя индивидуалната, тя дава нещо безценно – общност, в която хората си помагат и се подкрепят, и усещането: „Не съм сам в това преживяване“. Аз например започнах проект за групова терапия „El Jardín“ („Градината“), в който работихме чрез арттерапия.
Можеш ли да ни разкажеш повече за проекта „El Jardín“ и как арттерапията помага на практика?
„El Jardín“ е прекрасен проект, който съчетава терапевтичното изкуство с грижата за почвата и семената като метафора за грижата за самия себе си.
Един от най-въздействащите ни методи беше свързан с японското изкуство кинцуги. При него керамичен съд се чупи, а след това парчетата се събират и залепват. В тази дейност всяка от жените откри нещо за себе си. Някои искаха съдът да стане съвършен, както преди, но счупеното не може да се върне в първоначалния си вид – и това не означава, че вече не е ценно. Напротив, в новия си вид съдът става още по-здрав, по-красив и неповторим. Когато след това засадиха растение в сглобения съд, това се превърна в лична метафора за новия живот.
Когато разказва за травмата с думи, човек лесно може да изпадне в състояние на дисоциация. Арттерапията прави точно обратното – тя свързва духа и тялото чрез цветове, форми и себеизразяване, без да е необходимо човек да бъде професионален художник. Жените започват да се разбират и да се насърчават една друга. Понякога успяват да видят красотата в чуждия съд, дори когато все още им е трудно да я видят в своя.
Какво означава за теб лично, в духовен и човешки план, да носиш толкова тежък товар всеки ден?
За мен е привилегия. Когато някой ти довери най-дълбоките си рани и своята уязвимост, ти стъпваш на свята почва. Няма готова или съвършена формула за „поправяне“, но да носиш товара заедно с тези хора е благодат.
Вярвам, че така можем да изявим Божието присъствие в живота им – като не отвръщаме поглед, а оставаме до тях. Това е много важно за мен като християнка. Дори когато не споменавам пряко името на Бога през цялото време, вярвам, че чрез отношението ми те могат да усетят Неговата любов.
Осъзнавам, че не аз сама нося този товар – Бог го носи. За да съхраня себе си, поддържам лични навици и здравословен ритъм: поставям ясна физическа и емоционална граница между работата и дома си. Това ми позволява да продължавам да служа с отворено сърце.
„Извор на надежда“ е неправителствена организация и асоцииран член на ОЕЦ. Целта ѝ е да подпомага хора, изложени на риск от различни форми на експлоатация, чрез превенция сред рисковите групи, достигане до нуждаещите се, намеса и подкрепа при възстановяването на жертви на трафик, експлоатация, робство и други форми на несправедливост.
Повече информация: https://springofhope.bg
