През месец август се навършват 233 години от раждането и 150 години от смъртта на един от най-почитаните и най-отричаните служители на Евангелието през XIX в. Чарлз Грандисън Фини е най-младото от деветте деца на скромно фермерско семейство от Уорън, Кънектикът, което след Американската война за независимост се мести в област Джеферсън, Ню Йорк. Той и семейството му посещават баптистка църква. Като млад мъж Фини е майстор масон, но след своето обръщане към вярата напуска масонството като организация, противна на християнството, и става един от най-активните участници в антимасонското движение. От 1851 г. до 1866 г., освен като проповедник и благовестител, служи и като втори президент на колежа „Оберлин“ – първият в Америка, който приема жени и чернокожи, а не само бели мъже.
Книгите и проповедите на Чарлз Фини са послужили на безброй служители на Евангелието и са вдъхновили мнозина за истинско посвещение на Бога. Джонатан Гоуфорт, изтъкнат презвитериански мисионер в Китай през втората половина на XIX в., високо цени принципите на Фини за постигане на съживление и ги прилага на практика. Той е дълбоко повлиян от ученията на Фини, особено от неговата работа Лекции относно съживлението (Lectures on Revival). След като прочита тази книга, мисионерът заявява: „Това просто означава следното: духовните закони, които управляват духовната жътва, са толкова реални и осезаеми, колкото и законите, които управляват естествената жътва“. След това дава тържествен обет: „Ако Фини е прав, а аз вярвам, че е, ще разбера какви са тези духовни закони и ще ги спазвам, независимо от цената“.
В продължение на една година Гоуфорт изучава произведенията на Фини, заедно с други книги за съживление, преди да приложи принципите в своето служение. Той приписва на идеите на Фини, особено на убеждението му, че Бог ще даде съживление след изпълнението на определени условия, основополагаща роля за съживлението, което по-късно ръководи в Китай – по-специално Манджурското съживление от 1908 г. Гоуфорт вярва също, че поученията на Фини дават здрава основа за разкриването на силата на простичкото евангелско послание.
На 29-годишна възраст, докато е успешен млад адвокат, Чарлз Фини преживява силно емоционално и драматично обръщане към Христос, което описва по следния начин: „Светият Дух… сякаш премина през мен, през тялото и душата ми, като вълна от електричество, минаваща през мен. В действителност Той сякаш идваше на вълни от течна любов; не мога да го изразя по никакъв друг начин“. След това животопроменящо преживяване той изоставя адвокатската си кариера и след три години бива ръкоположен за презвитериански презвитер.
Фини е назначен от Женското мисионерско общество на Западната църковна област и започва мисионерска дейност в общностите в покрайнините на горен Ню Йорк. В местната църковна атмосфера преобладавал суров калвинизъм, но Фини започва да призовава църковниците открито към покаяние и приемане на Христос. Целенасочено започва да изнася все по-дръзки благовестителски проповеди и приканва слушателите си да се примирят с Бога незабавно, без отлагане. Фини позволява на жени да се молят в публични смесени събрания – практика, социално неприемлива в много църковни общности.
Той пръв въвежда и практиката на „призив към олтара“: след проповедта призовава желаещите да се примирят с Бога да се изправят и да излязат отпред, пред олтара, за молитва и духовен съвет. Фини заимства от методистите и т.нар. „пейка за безпокоящите се“, която поставя най-отпред в църковната зала, за всеки, който чувства особена неотложност на своето спасение.
Тези нововъведения и нарастващата им популярност довеждат до свикването на презвитериански събор – т.нар. „Новоливанска конференция“ през юли 1827 г. Целта на събора е да се разгледат тези практики и да се осъдят някои мними доноси за крайности. След многобройни гласувания делегатите стигат до патова ситуация. Когато е направен последен опит за осъждане на съмнителните методи за съживление, Чарлз Фини се изправя и предлага съборът да осъди „хладкостта в религията“. Нито едно от предложенията не е прието.
Фини „се радва“ на голям брой критици не само приживе, но и днес. Той е обвиняван в пелагианство или полупелагианство, в това, че отрича учението за първородния грях; че вярва в спасение без помощта на Божията благодат; че учението му за изкуплението е просто форма на „теорията за моралното влияние“ на Абелар; че отрича оправданието чрез вяра и др.
Историческата истина е, че той се обръща и започва своя път във вярата като презвитерианин, но впоследствие преминава в лагера на арминианите. Затова се сблъсква с голяма враждебност, главно в средите на заклетите калвинисти, които не могат да приемат, че тяхната богословска позиция може да има сериозни пробойни. Модификациите на калвинистичното богословие, които Фини въвежда, са удар срещу основополагащите им доктрини.
Например на калвинистичната доктрина, че човек може да стигне до спасителна вяра в Христос единствено ако Бог го е избрал за спасение, Фини отговаря, че неверието не е неспособност на човека да повярва, а нежелание. Той вярва и проповядва, че всеки, който желае, може да бъде изцелен от неверието си и да стане християнин, без да отрича, че единствено Божията благодат прави грешника желаещ.
Конгрешаните, водени от Лаймън Бийчър, се боят, че Фини отваря вратата за фанатизма на неконтролируемата човешка емоционалност. Унитарианите му се противопоставят заради това, че използва тактики за сплашване, за да накара хората да се обърнат към Христос. Хора от различни богословски групи смятат, че редовната употреба от Чарлз Фини на думите „ти“ и „ад“ опозорява достойнството на амвона.
Обвиненията към Фини в изкривяване на основни християнски учения често са следствие от повърхностен прочит на негови произведения, предубеденост или недостатъчно разбиране на християнското богословие. Чарлз Фини не отрича повредата на човешката природа вследствие от греха на Адам – той отхвърля твърдението, че грешната човешка природа е източникът на греха. В своето Систематично богословие той пише: „Ако грехът по необходимост произлиза от грешна природа, как тогава съгрешават Адам и Ева? Имали ли са греховна природа, която да обуслови и да доведе до първия им грях? Как са съгрешили ангелите? И те ли имат греховна природа? Или грехът не произлиза от греховна природа, или природата по самата си направа е греховна, или Адам и ангелите трябва да са имали греховни природи преди тяхното грехопадение.“
Фини търси корена на греха не в грешната природа на човека, а в неправилната употреба на свободната му воля – така, както проповядват св. Йоан Златоуст и източноправославната традиция.
Друго обвинение срещу Фини е, че той вярва, че без помощта на Божията благодат хората могат да изберат Христос. Всъщност той е проповядвал за взаимодействие между Божията благодат и човешката воля в процеса на новорождението. Отново в Систематично богословие той пише:
„В Библията новорождението е синоним на ново сърце. Но от грешниците се изисква да си направят ново сърце (тук той визира Езек. 18:31-32, б.а.), което те не биха могли да направят, ако нямат никакво участие в тази промяна. Ако това е Божие дело в такъв смисъл, че Бог трябва първо да новороди сърцето или душата, преди да започне действието на грешника, би било абсурдно и несправедливо да се изисква от него да си създаде ново сърце, преди да бъде новороден.
В Евангелието новорождението се приписва на човека, което не би могло да бъде така, ако терминът беше предназначен да изрази единствено действието на Светия Дух. […] (І Кор. 4:15). […] Когато д-р Уудс и други настояват, че новорождението е дело на Бога, те казват истината, но не цялата истина. Защото то е и дело на човека, на самия субект. […] Ние смятаме, че Бог е активен в насърчаването на новорождението, но също и че субектът винаги и задължително е активен в делото; и че обикновено в този процес се използва и някакво друго човешко посредничество, което представя и настоява в полза на Божиите изисквания.“
Често срещано твърдение срещу Фини е, че се приближава повече до пелагианската, отколкото до арминианската позиция. Намирам това за недобре информирано заключение, понеже Пелагий смята първородния грях единствено за гибелен пример, който всички потомци на Адам следват, а благодатта – за нещо като компас, който сочи правилния път, но не въздейства върху човешката природа, за да заякчи силите ѝ. Пелагий вярва, че човек има в себе си напълно достатъчни сили за постигане на спасение.
Чарлз Фини, от своя страна, казва: „Аз отхвърлям догмата за благодатната способност, защото тя включва отричане на истинската благодат на Евангелието. Аз твърдя, че Евангелието, с цялото си влияние, включително дара на Светия Дух да осъжда, обръща и освещава душата, е система на благодатта в цялост. […] Нека не се казва тогава, че ние отричаме благодатта на славното Евангелие на благословения Бог, нито че отричаме реалността и необходимостта от влиянието на Светия Дух да обръща и освещава душата, нито че това влияние е благодатно; защото ние най-решително поддържаме всичко това. Но аз поддържам това на основание, че хората са способни да изпълняват своя дълг и че трудността не се състои в истинска неспособност, а във вътрешен егоизъм, в нежелание да се подчиняват на благословеното Евангелие. […] Признавам способността на човека и смятам, че той е способен, но напълно нежелаещ да се подчинява на Бога. Ето защо последователно смятам, че всички влияния, упражнявани от Бога, за да го направи желаещ, произтичат от свободната благодат, изобилна чрез Христос Исус.“
Моето виждане е, че позицията на Фини е по-скоро арминианска – утвърждаваща свободната воля у човека чрез действието на Божията благодат – отколкото пелагианска.
Относно изкуплението, Чарлз Фини е съгласен с традиционното разбиране за него като откуп за нашите грехове и заместителна смърт. Той обаче говори и за причината за изкуплението, където вероятно някои виждат влияние от Абелар: „Било е необходимо изкупление, което без съмнение е планирано, за да опровергае клеветите на Сатана. Той е подмамил нашите прародители, като им внушава, че Бог е егоист, защото им е забранил да ядат плода на едно определено дърво. Сега изпълнението на наказанието според Неговия закон не би опровергало толкова напълно тази отвратителна клевета, колкото го направи великото самоотричане на Бога, проявено в изкуплението… Великата и безкористна любов на Бога към самите грешници беше основната причина за изкуплението.“
Чарлз Фини е изключително интелигентен богослов, при това и юрист, и има какво да каже за оправданието от юридическа гледна точка. Само че аргументацията му не може да бъде правилно разбрана, ако се четат само откъси. Евангелското оправдание според Фини не трябва да се разглежда като „наказателно или съдебно производство“. То е „оправдание на грешници“, което показва, че не е съдебно оправдание, оправдаващо единствено невинния.
Фини обяснява, че въпреки че грешниците са неправедни, при изпълнението на определени условия те могат да бъдат помилвани и третирани като праведни. Той смята за богословска грешка доктрината за вменената праведност, понеже проповедници от негово време (напр. д-р Чалмърс) твърдели, че Христос не е бил длъжен да се покорява на моралния закон, но понеже се е покорил, това било „свръхдлъжно дело“, което се вменява на вярващите вместо тяхното собствено покорство. Фини полемизира с такова тълкуване на оправданието, като го отъждествява с антиномизъм – и в това, според мен, е прав.
Той определя покаянието, вярата, освещението (настоящото покорство на моралния закон) и устояването във вяра и покорство като условия за евангелското оправдание. Фини се противопоставя на теорията за вменената праведност като съдебно производство, тъй като според нея оправданието е финално, върховно и непроменимо. Той описва простата логика на тези поддръжници така: вярата приема вменената праведност и съдебното оправдание; още първият акт на вярата е достатъчен, за да осигури вечно оправдание; след този първи акт на вярата грешникът никога повече не може да бъде осъден; веднъж оправдан, той остава оправдан завинаги, независимо от делата му; Христовата праведност е основата на оправданието на грешника и неговото собствено покорство не е условие за оправдание. Това Фини с основание смята за „друго благовестие“ и антиномизъм. Такова „оправдание“ той определя като „война срещу цялата Библия“.
Фини проповядва, че християните попадат под осъждение, когато съгрешават, и тогава трябва да се покаят, да изповядат греха си и да молят Бога за прошка – да приемат Христос отново като своя единствена надежда за спасение. За него основание на оправданието и спасението на грешниците е единствено безусловната и вечна любов на триединния Бог – Отец, Син и Свети Дух.
Независимо какво е отношението ни към богословското наследство на Фини, не може да се отрече, че той е оставил ярка диря, особено в по-новата протестантска традиция. Той е провокативен и краен, но същевременно добре аргументира позициите си, което ни дава възможност да преценим струва ли си да отхвърлим всичко, което е трудно за разбиране. И днес вярващите могат да прочетат и да преценят критично доколко точно Фини представя „пътя на спасението“ в светлината на древната християнска традиция и дали обвиненията в неортодоксалност са основателни.
