За съдбата на католическата общност в България
На 26 януари 2017 г. в СУ „Св. Климент Охридски“ (в нова конферентна зала) се проведе поредната дискусия от цикъла „Липсващото звено“, организиран от сдружение ХАРТА. Тя беше продължение на търсенията на „липсващите звена“ в българските църковни общности, след „Липсващото звено в Българската православна църква – житейски траектории на забравени архиереи“ (14 април 2016 г.) и „Бъди верен до смърт и аз ще ти дам венеца на живота: протестантски пастири зад решетките и лагерите“ (12 май 2016 г.). Този път вниманието на аудиторията беше насочено към съдбата на католическата общност в България.
Проявата, озаглавена „Между съграждане и разрушаване“, имаше за цел да се разгледа ролята на католиците в българския обществен и културен живот през ХХ век, когато страната преминава през трагични преобразования, а вътрешните проблеми на отделните християнски общности се развиват на фона на вълната от надигащ се атеизъм. Участници в дискусията бяха Светлана Караджова, отец Паоло Кортези и доц. д-р Калин Михайлов, а модератор – Тодор Велчев от сдружение ХАРТА.
През погледа си на публицист и общественик, лично призван за каузата за възстановяване на общността на банатските българи в България, Светлана Караждова разгледа слабо познатата банатска католическа общност в контекста на болезнената ѝ историческа съдба. След неуспеха на Чипровското възстание и последвалия погром, католиците от този край са принудени да напуснат пределите на България. Те намират убежище и нова родина в областта Банат (днес поделена между Сърбия и Румъния), за да се завърнат у нас след Освобождението, макар и не толкова многобройни. Често изправяна пред нуждата да се самосъхрани физически, разпръсната в различни държави и често отхвърляна от местните, тази общност се самозатваря и се разпокъсва на малки групи със собствена история, бит и съдба. Лишена по този начин от потенциал да формира свой културен и интелектуален елит, откъснала се доброволно от единствения си обединителен духовен център: вярата и Църквата, тя носи раните на цялото ни днешно общество – неспособност за диалог с „другите“; непрестанно роене на нови и нови католически общности, без връзка, интерес и съпричастност помежду им. Според г-жа Караджова, именно в тази самозатвореност и вътрешна разпокъсаност, но особено в липсата на духовен обединителен център се корени и основната причина за неуспеха на българските католически училища, създадени между двете световни войни с помощта на католически свещеници и монахини от чужбина. Битийната липса на обединителен център, вярата в Христос, обуславя и неслучилия се преход от „да ходим на църква“ към „да бъдем църква“ сред общност на католиците-банатци.
От позицията на душегрижител и духовен пастир, отец Паоло Кортези внесе по-различен и по-оптимистичен ракурс към облика на българската католическа общност днес. Макар и несъвършена като всички човешки общности, поради несъвършенството на самия човек, тя е оцеляла и до днес, въпреки всички предизвикателства, пред които се е изправяла. А специфичните ѝ характеристики (очертани от Светлана Караджова), които са ставали причина за нейната отделеност и отстраненост от културната и обществена динамика в страната, могат да бъдат превърнати в потенциал за съграждане на нещо добро – съвместно с другите християнски общности и църкви (на протестанти и православни). Фактът, че българската католическа общност се състои не само от българи, според отец Кортези не е недостатък, а богатство и е една от въплътените мисии на Църквата: да обединява чрез вярата хора от различни етноси, националности и култури. Нейните устои днес се укрепват от примера и страдалчеството на много достойни мъченици на вярата, платили с живота си за отстояването ѝ. А растежът на такава общност има преди всичко качествени, а не количествени измерения.
Калин Михайлов отново предложи обединяващ поглед между контрастните нюанси в позициите на своите събеседници, разделени между болката от една неслучваща се общност (Светлана Караджова) и надеждата за нейното бъдеще (отец Кортези). Той говори през призмата на личната опитност от няколкомесечното си пребиваване в един доминикански манастир във Франция през 1990 г. Тази опитност ражда не само топло и дълбоко човешко приятелство през всички следващи години от живота на поета, но и прозрението, че приемането на другия не означава стремеж той да бъде непременно променен. Приемане, което по думите на Калин Михайлов, е възможно да се случи само в центъра Христос, около който единствено може да израсне „такава благодатна душевна околовръст“.
Изложенията на участниците в дискусията породиха различни въпроси и коментари от страна на публиката. Макар че проявите от цикъла „Липсващото звено“ продължават (по традиция) над два часа и засягат сложни проблеми, те не оставят никой от присъстващите безразличен.
