Всяко първо число от месец февруари в България е обявено за Ден на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим. Отбелязва се годишнина от първите присъди, издадени от т.нар. Народен съд.
Първи февруари 1945 г. е денят, когато този трибунал осъжда на смърт трима регенти, шестдесет и седем депутати, министри, генерали и полковници. Присъдите са изпълнени в същия ден. Много от близките на подсъдимите са изселени преди или по време на процеса. Според доклад на Държавна сигурност, за девет месеца след 9 септември 1944 г. в страната са изселени 28 131 души, а хиляди са убити или са безследно изчезнали.
Могат ли роднини и близки да простят или забравят случилото се тогава? Могат ли да бъдат утешени за загубата и унищожението на сродници, семейства и дори на цели родове, за които нямат никаква вест? Изобщо къде да търси утеха този свят?
Ако го попитаме, ще чуем тривиални отговори като „в самите себе си“ или „в паметта на тези преди нас“. Или пък във възможността чрез такива дати да не забравим светлите идеали, които носим и с които живеем… и др. Дали тези думи носят утеха? А каква е нашата утеха в живота и в смъртта, като вярващи? Можем ли да живеем и да умрем без притеснения?
Тя, утехата, за мен не лежи у нас. Тя идва от уверението, че както казва Изповедта: „Тялом и духом, в живота и в смъртта, аз не съм свой си, а принадлежа на моя верен Спасител Исус Христос, Който със Своята скъпоценна кръв покри всички мои грехове и изцяло ме изкупи от властта на дявола. Съхранява ме, така че без волята на моя небесен Отец и косъм да не падне от главата ми, а всичко да съдейства за моето спасение. Той ме уверява чрез Светия Дух във вечния живот и ме прави сърдечно да желая и да съм готов отсега нататък да живея за Него.“
Ако разбираме колко големи са нашите грехове, ще осъзнаем и факта, че можем да бъдем спасени от идещия Божий гняв само и единствено по благодат. И че в крайна сметка целта на живота ни оттук насетне е да живеем за Божия слава.
Дали това е реална утеха или е плод на добре измислени изречения? Дали когато живеем в този свят и сме изправени пред трудности, загуби, нелечими и страшни болести, можем да се осланяме на такива думи? Апостол Павел пише в Посланието към римляните: „Никой от нас не живее за себе си и никой не умира за себе си. Понеже ако живеем, за Господа живеем, и ако умираме, за Господа умираме. И така, дали живеем или умираме, на Господа сме“ (Рим. 14:7-8). Можем дълго да обмисляме тази истина: ние не принадлежим на себе си – нито тялом, нито духом.
Но грехът живее във всеки един от нас. Сковани сме от неспособността си да се справим с него в ежедневието си. Не искаме дори да си признаем, че той ни владее толкова дълбоко и страшно, че даже не смеем да започнем каквато и да било битка с него.
Какво е решението? Както подчертахме по-горе, решението е в изкупването ни чрез драгоценната кръв на Христос. Решението е в идването на Исус на тази земя. В отъждествяването Му с всеки, който вярва в Него. Всичко това става реалност, защото преди две хиляди години една млада девица осъществи спасителната възможност, като предаде тялото си в служба на Бога.
Въплъщението, приемането на човешки образ от Божия Син, отвори пътя за мир с Бога, пътя за справянето с греха и с неговите последствия. Богочовекът Господ Исус Христос ни прави способни да не се страхуваме от смъртта, а и от живота. Той единствен стана гарант за нашата истинска утеха.
На практика ние все още живеем под греха на този свят и изпитваме влиянието на плътта. И това няма да се промени, докато не се сбъднат думите на апостола: „Които предузна, тях и предопредели да бъдат съобразни с образа на Неговия Син, за да бъде Той първороден между много братя“ (Рим. 8:29). Ние, вярващите, сме предопределени да станем едно с образа на Божия Син. Тези слова ще станат реалност, като Го видим такъв какъвто е.
А дотогава? Как ще се утешаваме при всяка своя грешна стъпка, при всеки истински страх от трудността на живота и от смъртта? В действителност, ще продължаваме да бъдем грешници, макар и простени. Не бива да се заблуждаваме по този въпрос и не бива да се правим на такива, каквито не сме. Ние ще грешим и това е от ясно по-ясно. Но също така, на наша страна ще бъде Той, въплътеният Младенец, за връзката с Когото същият апостол Павел казва: „Сега няма никакво осъждане за онези, които са в Христос Исус“ (Рим. 8:1).
Христос се роди сред нас не само за да ни разкрие характера и личността на Бога Отца, а и за да приеме нашите грехове върху Себе Си, за да ни отърве от вината, тежаща ни всеки ден. И да ни даде свобода – не да грешим „свободно“, а като вярваме в Него, Когото Бог изпрати „в плът, подобна на греховната плът, заради греха и осъди греха в плътта“, така че да „ходим не по плът, а по Дух“ (Рим. 8:3-4).
Хората без Бога, когато са изправени пред ужаса на загубата и на непростителността, нямат тази утеха. Те не могат да забравят миналото и не могат да се отърват от спомените за смъртта и за жестокостта на греха.
Нека се насърчим, че не принадлежим на себе си, а с цялото си естество сме Христови. Бог е обещал: „С най-тлъстата пшеница бих ги хранил и с мед от скалата бих те наситил“ (Пс. 81:16). Скоро ще отбележим отново празника Благовещение. Когато мислим за срещата на Мария с ангела, сърцето ни ще бъде изпълнено с благодарност за идването на Спасителя на тази земя, за да ни даде спасение, прошка, свобода от страха и вината, от греха и смъртта. Докато мислим и преживяваме тази реалност, нека нашата вяра укрепва и да не се боим дори и от най-лошото, защото Той ще бъде до нас и в страховитите моменти на безсилие. На Него да бъде слава!
