В евангелските разкази за раждането на Спасителя като че ли всичко е станало някак си пределно ясно и самоочевидно за нас – Мария, Йосиф, ангелът, овчарите, мъдреците, животните – всички те събрани около безпомощния Исус, положен в яслата. Евангелист Лука поставя тази твърде позната сцена в определени исторически рамки – Исус Христос се e родил по времето на „първото преброяване на цялата земя“, наредено от император Октавиан Август, по времето, когато Сирия се e управлявала от Квириний. Оставаме с впечатлението, че раждането на Исус се е случило на своето си време, та нали има „време за всяко нещо под слънцето“. Защо да няма и време за раждане на Божия Син на земята?
Започнали сме естествено да приемаме идеята, че целият исторически процес като че ли неизменно се е стремил към това единствено събитие – идването на Бога в плът. Светът едва ли не се е подготвял за това уникално събитие, макар и да не е бил наясно с неговата уникалност, и когато е бил подготвен в достатъчна степен, Христос просто се е родил. Та нали точно това ни казва библейският израз за „изпълнението (изпълването) на времената“ – времената на очакване приключиха и Божието обещание се изпълни.
И тук си струва да отделим малко време на това как древните гърци са мислили времето, защото именно в свят, напоен от тяхната философия и представи за света, се ражда Христос. Древните гърци са назовавали времето основно с две думи – хронос и кайрос. Както би могло да се очаква, Хронос и Кайрос са били божества в многобожния гръцки пантеон и техният характер отразява смисъла, който гърците влагали в двете думи. Хронос е преди всичко времето, което неизбежно води към смъртта, времето, което изяжда само себе си, докато кайрос е, така да се каже, „щастливото време“, скрито във времето на човешкия живот, можещо да се изяви по всяко време.
В християнството тези понятия, макар и да запазват основните линии на своята физиономия, придобиват нов смисъл и живо съдържание. Нека да си спомним, че премъдрият проповедник ни казва, че „няма нищо ново под слънцето“ (Екл. 1:9). И това е мъдрото заключение, което може да направи човек, оглеждайки се около себе си – всичко ново е добре познато старо. В тази, иначе вярна, мисъл св. Йоан Дамаскин внася една съществена поправка. Той пише, че Христос, „бидейки съвършен Бог, стана съвършен човек и постигна най-новото от всички нови неща, единственото ново нещо под слънцето”. За тази новост, както вече казах, светът не е могъл да се подготви, защото тя не може да бъде изведена със силата на разума, нито да се роди от полета на въображението.
Христос, Божият Син е крайъгълният камък, даващ смисъл на историята. С Боговъплъщението на Христос кайросът влиза в хроноса и дава възможност на всеки човек да вкуси от вечността на „Царството Божие”. Именно това се случва на Бъдни вечер, това е, което за мнозина остава скрито зад позната Рождествена сцена, нарисувана от евангелистите Лука и Матей. Насред потока на времето, в което не се ражда нищо ново, нахлува сам Бог, поставяйки Самия Себе Си под условията и ограниченията на човешката история и време, и със самото това, с идването си като Човек, Той превръща нашето време в благодатно място на спасителна среща с човешките чада. „Единственото ново нещо под слънцето“, Христос, ни освобождава от теготата на времето, неизбежно водещо към смъртта, и стъпка по стъпка ни въвежда в пълнотата на живота. Или както е казал св. Николай Кавасила: „Животът в Христа започва в този живот, семената му израстват в този свят. Но той в пълнота се осъществява в идващия живот – в бъдещия век, който очакваме.”
Ако Христос е наистина единственото „ново нещо под слънцето“, ако Той внася тази уникална новост и в нашия живот, който е бил подчинен на максимата, че няма „нищо ново под слънцето“, трябва да сме готови на Бъдни вечер да разсъждаваме за даровете на тази новост и да бъдем благодарни за тях. Когато се изпълниха времената, Бог пожела да ни направи съпричастни на тази новост – да преобрази напълно нашия живот, да ни направи съпричастни на Своя собствен живот. Бог благоволи чрез Христос да ни направи Негови съработници в „изкупуването на времето“ (вж. Ефес. 5:16), в превръщането му в истински дар и благоприятна възможност за среща с Този, който е „Алфа и Омега, Първият и Последният, Началото и Краят“ (Откр. 22:13).
