Преди години тогавашният президент Петър Стоянов заяви, че с кандидатурата си за членство в НАТО и в ЕС България прави своя цивилизационен избор. С други думи, страната влиза не просто в един политически и икономически клуб, но се присъединява – или по-скоро се връща към лоното на европейската цивилизация. Беше вълнуващо да осъзнаем смисъла на този исторически акт. Но докато влизането в държавни съюзи става бързо, цивилизационният избор се осъществява напълно след смяната поне на няколко поколения. Той се състои в ценностите, които възприемаме и с които оправдаваме решенията си.
Ценностите, заложени в основата на европейската цивилизация, без всякакво съмнение са християнски. Това става ясно не само от историята на Стария континент, но и от простото изброяване на тези ценности: свещено право на живот на всяко човешко същество, солидарност с по-слабите и оказване на помощ на нуждаещите се, неприкосновена свобода на словото, нетърпимост към фалша и лъжата, търпимост към различните и отричане на дискриминацията по всевъзможен признак, понасяне на лична отговорност за престъпления или политически провали. Принципите, които днес европейците приемат за естествени, са изкристализирали през вековете, в които Божието слово се е проповядвало и прилагало от техните предци.
През последното десетилетие обаче Европа все повече се отрича от християнските си корени – поне в лицето на своето политическо представителство. Нейното християнско наследство не беше споменато с нито една дума в неуспелия проект за европейска конституция. Свободата на словото на практика започна да се ограничава чрез новоизковани понятия като „език на омразата“ и „политическа коректност“. Вместо да бъдат в служба на човека, правата и свободите започнаха да стават средство за предефиниране на човешкото същество – например, легализира се изборът на полова идентичност, узаконяват се хомосексуални бракове (включващи правото на осиновяване) и се настоява правото на смърт (аборт и евтаназия) да бъде признато също като фундаментално право. Ние, християните, започваме с основание да се опасяваме, че утре законът може да ни забрани да живеем и говорим според своите дълбоки убеждения и ще наложи морално неприемливи правила и образци на публично поведение.
И тъкмо в този повратен за ЕС момент някои започват да внушават, че страната ни може да направи друг цивилизационен избор. Не европейски, а евразийски. Не да бъдем част от свободно съдружие на демократични държави, а част от конгломерат от енергийно напълно зависими от Русия страни, обслужващи новите й имперски амбиции и управлявани от олигархични кръгове. За да бъде привлекателен, този евразийски модел се украсява с религиозност. Говори се за обединение на „всички православни славяни“, което ще отстоява и налага християнските ценности, за разлика от секуларизираната Европа. Особен интерес представлява твърдението на един изявен привърженик на евразийския модел, че цивилизационният избор на България е направен още от цар Борис I. Според него той очевидно е коренно различен от европейския.
Предстоящият празник на светите братя Кирил и Методий е добър повод да очистим тази много важна за България тема от пропагандните клишета и от лъжите. Да, в определен смисъл цивилизационният избор на нашата страна е направен още през IX–X век. Само че това не е било резултат от политическо решение, а преди всичко духовен обрат. Обрат, подготвен още през първите векове след Христа, когато по нашите земи се е разпространило Христовото учение. И докрай осъществен от Солунските братя и техните ученици в рамките на една млада държава, чийто владетел е бил достатъчно мъдър да ги подпомогне. Който твърди, че една дълбока духовна промяна може да се наложи с политически средства, не познава християнската вяра или просто спекулира с нея. Такава промяна се извършва от Божия Дух чрез Божието слово, което „не се връзва“ (II Тим. 2:9), нито се подчинява на държавнически съображения. Солунските братя планират и започват мисията си сред славянските народи, защото Бог ги е призовал – и пак Бог я увенчава с успех. Християни в българската държава (и то немалко) е имало далеч преди царуването на Борис I.
Същинското насаждане на Христовото учение сред българите не става с избиването на непокорните на Борисовото решение боляри, а с основаването на Охридската и Преславската богословска школа и чрез дейността на знайни и незнайни благовестители. Средновековната християнска общност (Christianitas), към която България постепенно се е приобщила, е била общността на европейските християнски страни. (По това време Русия е нововъзникващо езическо княжество.) Тази общност тогава е била единна, независимо от вътрешноцърковните напрежения между Рим и Константинопол, и остава единна като цивилизация чак до османския период. Мисията на Солунските братя не е имала за цел да отграничава славяните и българите от останалия християнски свят, а напротив, да ги приобщи. Защото е била част от делото на Църквата, която има един Господ и изповядва една вяра (Ефес. 4:5). Чрез делото на светите братя Кирил и Методий във всемирната Христова църква влиза още една голяма народностна и езикова група, която ще допринесе за нейното многообразие. Ненапразно покойният папа Йоан Павел II обяви двамата равноапостоли за покровители на Европа.
Духовният обрат в България, осъществен някога от Солунските братя и учениците им, трябва да се затвърждава във всяко историческо време. Особено в нашето, когато християнските устои на Европа са разтърсени от секуларизацията и от „политическата коректност“, а външни неприятели като Путиновия режим в Русия застрашават европейското цивилизационно единство. За целта, като народ трябва да насочим поглед от цивилизацията и създадените от нея блага към духовните й корени. Да ги преоткрием и поливаме с лична вяра и християнски пример. Защото какъвто е коренът, такива и плодове ще берем.
