Не само родната Елена, a и цяла България го помни. Най-често със стихотворението „Кирил и Методий“ („Върви, народе възродени“). Но той пише много и сатира, поезия, критика, философия, религиозни размисли и други.
Обърнете внимание на това стихотворение, по всяка вероятност писано в заника на живота му. Казва се „Лама сабахтани“ и е взето от последните думи на Спасителя на кръста:
Тежи ми, Боже, кръстът на живота…
Духа ми скръб обсажда, гина веч…
И виждам Те – на Твоята Голгота –
и шепна Твоята предсмъртна реч…
Живях в тълпите сам – не ме разбраха.
В мен всичко светло, всичко в мен добро
раздадох го… Душата ми обраха,
оставиха ми черното тегло…
Посях любов – поженах срам, вражди!
Напущам веч световните стъгди –
и в Теб подирям, Господи, подслона!
Тъй ястреб, от ловеца повален,
издъхва в някой кът усамотен,
с очи, обърнати към небосклона!
Да, става дума за Стоян Михайловски. Но кой е този човек и с какво би следвало да го помним? Дали е само един грохнал старец, написал няколко стиха, в които оплаква битието си?
Той е роден като Стоян Николов Михайловски в Елена през 1856 г., преди 170 години, и е потомък на стар възрожденски род – син е на Никола Михайловски и племенник на Иларион Макариополски. Учи в Търново (1865–1868 г.), а в 1872 г. завършва френския султански лицей „Галатасарай“ в Цариград, където по това време учи и Константин Величков. След това от 1872 до 1874 г. е български учител в Дойран, а през 1875 г. заминава за Франция, за да следва право в университета в Екс ан Прованс.
След 1878 г. Стоян Михайловски работи като адвокат и съдия в Свищов, в новообразуваното Княжество България. Член е на Свищовския съдебен съвет (1878–1879 г.), главен редактор (1880 г.) на близкия до Народната партия вестник „Народний глас“ в Пловдив, Източна Румелия, и началник на отделение в българското Министерство на външните работи (1880 г.). Отново заминава за Франция, за да довърши прекъснатото си поради войната образование, и през 1883 г. завършва право и става главен секретар на Министерството на правосъдието (1883–1884 г.).
През 1886 г. е избран за депутат в Третото велико народно събрание и участва в избора на нов български княз през април на следващата 1887 г. През същата 1887 г. Стоян Михайловски става член на Русенския апелативен съд. Учител е по френски език в Русенската мъжка гимназия (1889–1892 г.). Преподава в Класическата гимназия в София. Става извънреден преподавател по френски език в Юридическия (1892–1894 г.) и в Историко-филологическия факултет (1897–1899 г.) и доцент по всеобща литературна история (1895–1899 г.) във Висшето училище в София.
От 1892 г. е дописен член, а от 1898 г. – действителен член на Българското книжовно дружество (предшественик на Българската академия на науките). Още два пъти е избиран за депутат в Народното събрание. Деен участник в живота на българското общество. Но както личи и от стихотворението, остава неразбран за много от възгледите си. Известен с „пиперливия си език и тежкия бастун“, той не спира да говори ясно това, което мисли и в което вярва. И въпреки особеностите на характера си той остава верен стожер на християнската вяра.
За тази му вяра п-р Димитър Фурнаджиев пише в декемврийския брой на Зорница от 1926 г. следното: „Г-н Михайловски е българин, православен християнин, народен поет и съвременен философ. Той е високо интелигентен, обширно начетен, внимателен наблюдател на народния керван и неговите отличителни черти, смел да очертае народния ни бит в неговите истински черти и да посочи какъв ще е краят, по който вървим… Неговите възгледи за средствата, с които може да се изцери народната лична и колективна душа, са мъдри, християнски и практични. Ето защо г-н Михайловски принадлежи на българския народ.“
Като съпоставя мисленето на Стоян Михайловски с това на Рабиндранат Тагор – негов съвременник, индиец, посетил България тогава, – п-р Фурнаджиев цитира убежденията на „нашия г-н Михайловски“ по следния начин: „От всички учители в историята Христос най-силно наблегна и подчерта братската любов… По-силен наблег за братство, любов и мир в литературата няма. Исус… е Бог на любовта и на мира.“
Християнското учение, продължава Михайловски, вменява всекиму неотрицателен дълг да се бори, защото борбата със злото е есенцията (същността) на добродетелта. Различаваме се в схващанията си за същността на злото, но борбата против злото не е зло и самото страдание от нея не е зло. Правдата налага борба, но това не е проклетия, а тласък към съвършенство. С такъв процес се оглаждат камъните в коритото на реката, така гранитът става привлекателна статуя в ръцете на ваятеля, така диамантът добива гладкост и лъскавина и така характерът става симпатичен, полезен и съвършен… С помагане в доброто борбата е едно от средствата за себеусъвършенствуване. Нашата душевна статуя се усъвършенствува чрез личния труд, дори и чрез страдания. Началникът на нашето спасение се усъвършенствува чрез страдания (Евр. 2:10)… Христовото учение ни казва да носим един на друг теготите и по тоя начин да изпълним Неговия закон. Той ни предлага ролята на Добрия самарянин като начин на подражаване на Неговия пример… Нашият Спасител гледа на човечеството като на домочадие, голямо семейство, в което Бог е Бащата, а ние всички сме братя.
Ето че ни става ясно, че за Михайловски християнското учение и живот са непрестанна борба със злото – както у индивида, така и у целия народ. Неслучайно, когато пише фразата „в световните борби върви“ (в стихотворението „Кирил и Методий“), той няма предвид класовата борба, както ни учеха някога. В действителност тук Михайловски говори за борбата със светските устои и насърчава народа да върви напред, придържайки се към християнските ценности, завещани ни от солунските братя.
Днес повече от всякога имаме нужда от един Михайловски, който да ни напомня, че вярата е духовна война, която не спира, защото и сам нашият Господ също ни предупреждава за нея. Имаме нужда от един „наш“ Михайловски, който да ни насърчи „да влезем в историята веч“, защото имаме правото и дълга да насочим своите сънародници „да вървят към мощната просвета“ чрез „меча“ на Божието слово. Дано се роди такъв!
