Двамата вестоносци тичат с всички сили. Гражданската война е приключила. Отново идат мирни времена. Етиопецът си пробива път напряко по нанадолнището през гъсти лесове и едва проходими шубраци. Евреинът е поел по течението на голямата река и сетне на изток по левия ѝ ръкав Явок. Макар по различни маршрути, двамата са устремени да донесат добрата вест на възрастния монарх.
Гражданската война
Опитът за държавен преврат се е провалил. Броени месеци по-рано един от синовете на царя се е преместил от столицата в южното градче Хеврон и е обявил претенциите си за престола.
Годината е 985-та преди Христос. Младото царство се разкъсва от междуособици. Отношенията между Авесалом и цар Давид са студени. Току-що завърнал се от тригодишно политическо убежище в родината на майка си, Авесалом е амбициран да се възцари над Израил вместо баща си. С подривни интриги той успява да подкопае авторитета на Давид и да увлече след себе си голям брой нищо неподозиращи юдеи.
Предрешен и босоног, от страх за живота си, Давид се измъква от столицата, заръчвайки на свещеник Садок да пази Господния кивот. На Елеонския хълм с верните си хора той плаче горестно, а сетне заминава на североизток и се укрива в трансйорданската крепост Маханаим. Скоро войските на Авесалом ги последват. Братоубийствени сражения окървавяват Ефремовата гора – хълмиста местност северно от убежището на цар Давид.
Разделена на три отряда, опитната царска войска съумява да притисне хората на Авесалом в неудобните за битка гъсталаци. Самият претендент за престола по нелеп начин се озовава оплетен за дългите си коси в някакви клони. Въпреки изричните указания от Давид да бъде запазен животът му, царският пълководец Йоав на своя глава решава да промуши в сърцето безпомощно висящия Авесалом. С това гражданската война от II Царе 15-18 глави приключва.
Двамата вестители
Тук разказвачът насочва вниманието ни към двама бързоходци, които се спускат от хълмистата Ефремова гора до Давидовото убежище в Маханаим на юг, за да му съобщят за кончината на Авесалом и провала на преврата.
Първият кандидат-вестоносец е човек на име Ахимаас – син на свещеник Садок и довереник на Давид. Стратегът Йоав обаче не му позволява: „Друг ден ще бъдеш вестоносец. А днес няма да носиш известия, понеже царският син умря“ (II Царе 18:20). Йоав е наясно колко болезнена е тази новина. Помни и колко сприхаво е реагирал в предишни случаи Давид при получаване на лоши вести (вж. 1:4-16; 4:8-12). Краят на гражданската война е чудесна вест, но смъртта на Авесалом със сигурност ще покруси застаряващия цар.
Йоав е особена фигура. Като главнокомандващ той охранява интересите на Давид дори когато самият Давид не действа рационално. Изглежда той е лоялен по-скоро към короната, отколкото към царя. Причината се крие не толкова в родствената им връзка (Давид е негов чичо), колкото в амбицията му да поддържа стабилността на младото царство. При потушаването на бунта Йоав е нарушил пряко разпореждане на Давид, хладнокръвно убивайки Авесалом и отстранявайки заплахата за престола. И сега е много внимателен на кого ще повери известието.
Текстът не дава оценка на решението на Йоав да предпочете чернокож чужденец за вестител: един хусит (етиопец). В 21 стих той му възлага да съобщи на Давид точно какво е видял и човекът чинно се впуска по най-прекия път през гъстата гора. Докато той преодолява насечената местност, Ахимаас отново се изправя пред пълководеца и настоява също да бъде изпратен при Давид.
„Защо искаш да тичаш, сине мой, след като нямаш радостна вест?“, недоумява Йоав, а ентусиазираният младеж настоява отривисто: „Каквото и да стане, ще тичам!“ (22-23 ст., РИВ). С неохота пълководецът склонява – и така Ахимаас на свой ред се впуска в маратонско бягане към крепостта на Давид. Той обаче избира по-лесен (макар и по-обиколен) маршрут и съумявайки да надбяга етиопеца, пристига пръв.
Столетия по-късно пророци като Исая и Наум метафорично ще изразяват възхита колко са „прекрасни по планините краката“ на хората, които благовестват за настъпването на мира (Исая 52:7; Наум 1:15). Коренът на думата „благовествам“ се среща близо тридесет пъти из Стария завет, а само в настоящия пасаж можем да го забележим деветкратно (18:19,20,22,25,26,27,31). В необичайна за библейските страници трескава скорост разказът описва как един евреин и един етиопец се надпреварват да доставят радостното известие за мира до цар Давид. Подобно на легендарния Фидипид, пробягал десетки километри между Маратон и Атина и строполил се с думите χαρείτε, νικῶμεν („радвайте се, победихме“), всеки от двамата преодолява огромна дистанция, за да съобщи за победата над метежниците.
Няколко разлики
Няколко важни разлики между двамата обаче изпъкват на преден план и негласно задават въпроси, касаещи и нашето съвремие. Макар да е по-бърз и видимо по-ентусиазиран, Ахимаас разказва само за триумфа във военната кампания. Когато Давид го пита дали неговият син Авесалом е здрав, младежът прибягва до лъжа: „Видях само голямо смущение, но не знаех какво беше“ (29 ст.). Донася приятната вест, но си спестява неприятната.
От своя страна хуситът съобщава както за поражението на въстаниците, така и за гибелта на младия царски син. Наред с благата вест за мира неговите нозе донасят и трагичната новина за смъртта на Авесалом (макар че евфемистично избягва да спомене и името му, и думата „мъртъв“). Като свидетел той знае, че носи отговорност да формулира цялата истина, а не само атрактивната ѝ страна.
В разликата между съобщенията на тези двама вестоносци сякаш е вплетена някаква аналогия и за нас, читателите на старозаветния разказ. Подобно на тях ние също сме натоварени да тичаме със съчетание между добра и лоша вест. Като свидетели за Исус Христос ни е възложен мандат да сочим към спасението, което Той е изработил на кръста за всеки човек, склонен да Го приеме. Това е добрата вест. Преди нея обаче има и една друга, мрачна вест, без която Христовото дело не би имало смисъл: че всички се раждаме мъртви в прегрешенията си и неспособни сами да се измъкнем от лепкавите лапи на греха.
Между Ахимаас и хусита има и други видими разлики (вж. 19-23 ст.). Единият сам кандидатства да стане вестоносец, докато другият е изпратен с официално пълномощно. Единият не е натоварен с никаква вест, а другият е формално овластен да разкаже на какво е бил очевидец. Единият спори с главнокомандващия, а другият покорно му се покланя. Единият е екзалтиран и темпераментен, а другият е смирен и изпълнителен.
През розови очила?
С тези бегли наблюдения, ако дръзна да разгърна донякъде горната аналогия, си задавам и някои сериозни въпроси за поведението и проповядването ни като християни. Дали външните ни приятели, които нямат личен досег с Христос, виждат у нас просто „добри хора с добри известия“ (27 ст.) или ние имаме дързостта да изявяваме пълното библейско послание? Говори ли се от нашите амвони и за смъртта, и за живота; и за греха, и за надеждата? Дали от страх да не засегнем някого, често пъти не излъчваме прекалено позитивно, прекалено прочувствено, прекалено напомпано с патос послание?
Дали не се оказваме като Ахимаас вестоносци без вести?
Ап. Петър предсказва появата на самозвани глашатаи, които ще „говорят с надуто празнословие“ и така ще „подмамват в плътските похоти“ своите слушатели (II Пет. 2:18), а в един от последните си писмени абзаци ап. Павел изразява опасения как с времето хората „няма да търпят здравото учение, а ще си натрупат учители по своите страсти, за да им гъделичкат ушите“ (II Тим. 4:3, РИВ). Днес действително виждаме мними пратеници, говорещи каквото им падне, наперено бързащи да оповестяват позитивен просперитет, амбицирани да помпат аудиторията си с гръмки обещания за здраве и успехи.
Един от най-страшните капани пред всеки благовестител е да премълчава част от истината от опасения как биха реагирали слушащите. Яков нарича земната мъдрост „бесовска“ (Яков 3:15), а Йоан ни подтиква да не вярваме на всеки дух, понеже „много лъжепророци излязоха по света“, които „светски говорят и светът тях слуша“ (I Йоан 4:1-5).
„Радвай се!“, лъчезарно възкликва Ахимаас пред напрегнатия Давид. Думата в оригиналния текст е шалом, „мир“ (вж. 28 ст., РИВ). Ала що за мир би могъл да изпита в такъв момент Давид, ако вестителят дръзне да оповести и кончината на поредния му син? Затова с гузна лъжа Ахимаас предпочита да премине в лагера на вестителите позитивисти. Предчувствайки най-лошото, Давид му нарежда: „Обърни се и застани тук“ (30 ст.), а сетне изслушва свидетелството на етиопския вестоносец. Въпреки че в този момент е разстроен и подвластен на емоциите си, Давид инстинктивно държи да научи истината.
Цялата истина
Всъщност дълбоко в себе си всеки човек се нуждае именно от това – да узнае чистата, неподправена и неподменена истина. Когато ни изпраща да проповядваме Благовестието на всяка твар и да създаваме Негови последователи изсред всички народи, Исус очаква да свалим както розовите очила, така и черногледото мислене, посвещавайки се да излагаме „право словото на истината“ (II Тим. 2:15). Вместо с недомлъвки и полуистини, Той ни провожда да говорим дискретно, но откровено както за безнадеждното състояние на човека, така и за великата надежда на Кръста.
Освен тясната сфера на благовестването впрочем има и други области, в които укриването на част от фактите е равносилно на лъжа. Нима ще бъдем доволни, ако лекарят ни успокоява колко здрави са белите ни дробове, премълчавайки тумора в мозъка? Бихте ли се доверили втори път на автомонтьор, който след технически преглед ви поздравява колко добре се грижите за гумите, но не казва нищо за липсващото гърне?
А какво да кажем за медийната сфера? Ако има съвременен аналог на онези тичащи през насечения терен вестоносци, това са днешните журналисти. Като държава, от години заемаща печалното 111 място в Индекса по свобода на пресата, всички ние жадуваме за доблестна и дързостна журналистика, за неподкупни и неподвластни на натиск медии. Редакционната колегия на най-стария български периодичен вестник съзнава тази висока отговорност и полага всячески усилия да представя на любознателния читател духовно качествени и честно подготвени четива. Мобилизирани сме трудът на ръцете ни да бъде достоен и безукорен, подобаващ на името Зорница и покорен единствено на Божия глас.
В навечерието на 145-годишнината от първия брой на вестника за пореден път изразяваме благодарност към вас, читателите на Зорница, за доверието и подкрепата ви! Вашето доверие е подплатено с високи критерии, библейски познания и духовни очаквания – а това ни мобилизира да сме постоянно на ръба на стола си в подготовката на всеки нов брой. Вашата подкрепа се изразява в застъпнически молитви, финансови дарения и насърчителни писма – а това ни окрилява да творим с усърдие и удоволствие. Бъдете благословени, приятели!
Благовестие в плът
Една последна мисъл от причудливото състезание във II Царе 18 глава. Любопитен езиков факт е, че в староеврейския език думите „благовествам“ и „плът“ се изписват по един и същи начин. Понятието басар, изписано с три съгласни букви на иврит, според контекста може да означава и едното, и другото. Изследователите на Стария завет изразяват различни предположения за това явление. Според някои тичащият пратеник, носещ добри вести от бойното поле, имал толкова зачервени бузи, че древните приравнявали лицевата руменина с добрата новина.
По-уместно обаче сякаш е тълкуването, че благите вести се изпращат по живи хора. Нито животните, нито неодушевените предмети са способни да бъдат автентични вестители. За да изпратиш на далечно разстояние вестта за настъпилия на бойното поле мир, е необходим пратеник от плът и кръв. Същото се отнася и за най-великата вест в човешката история: Благовестието за спасението. „Словото стана плът“, пише ап. Йоан, многозначително свързвайки посланието с въплъщението.
Оттогава насетне – столетие след столетие, поколение след поколение, сърце след сърце – Благовестието се материализира в живота на обикновени човешки същества. Христос изпраща нас, недодялани и недовършени, да бъдем Неговото тяло, въплъщавайки у всекиго от нас като вестители непреходната вест за спасението.
Ще я доставим ли на хората чиста и автентична?
