Днес в йерархията на Божиите служители епископът стои на по-високо стъпало спрямо мисионера. Поне от човешка гледна точка, той разполага с повече власт и авторитет – не само в Църквата, но и пред света. Може би затова и ап. Павел пише: „Ако се ревне някому епископство…“ (I Тим. 3:1).
От друга страна мисионерската работа изглежда по-романтична, но също така и по-опасна, и несигурна. При всички случаи обаче епископът и мисионерът, като служители на Бога, са еднакво отговорни пред Него и всеки от тях носи своя си кръст. Това вероятно би потвърдил и Самуел Гобат – мисионерът, който беше издигнат като епископ, но докрай служи като благовестител.
Роденият през 1799 г. в Швейцария Самюел Гобат е ръкоположен в Лутеранската църква и след като придобива в Лондон и Париж известни познания по арабски и геез (език, на който и днес се говори в Еритрея), започва служение като мисионер под егидата на Англиканска църква към Църковното мисионерско общество.
На 7 юни 1834 г. Самуел и младата му съпруга Мария Зелер потеглят за Абисиния (днешна Етиопия). Той вече е бил там преди година и желанието му е да затвърди изградените връзки с местната православната коптска църква. По пътя през Арабия обаче нещата се объркват. Самуел заболява тежко, съпругата му също се разболява от холера, а той е твърде слаб, за да ѝ помогне. През следващите няколко години животът им е истинска агония. Понякога Мария не може да се сдържи и пита Господ защо, след като са оставили всичко заради Него, трябва да страдат толкова много. Въпреки това тя се опитва да се подчини на волята Му. Служението като цяло е успешно, но продължителното боледуване на Самуел ги принуждава да поемат обратно към Европа. Прекосяващи Египет, те страдат постоянно от жажда и глад, а хората наоколо с каменни лица им отказват всякаква помощ. Първородното им дете умира само на часове от евентуална лекарска помощ в Кайро. По-късно Мария описва този ден като най-ужасния в живота си. Те обаче не се отказват.
Впоследствие Самуел Гобат е изпратен в Малта, където между 1839 и 1845 г. ръководи превода на Библията на арабски и служи като вицепрезидент на Малтийския протестантски колеж. Заплащането е нищожно и семейството страда от крайна бедност, но здравето му се подобрява. Скоро обаче идва ново предизвикателство.
За да се противопоставят на френското покровителство на католиците и руското на православните в Палестина, през 1841 г. англичаните и прусаците се съгласяват да изпратят епископ в Йерусалим, който да предприеме мисионерска работа и да защити протестантите. Първият епископ – обърнатият от юдаизма към англиканството Майкъл Соломон Александър, прекарва по-голямата част от времето си в опити да спечели евреи и мюсюлмани за протестантството. Епископ Александър умира през 1845 г. и пруският крал Фридрих Уилям IV спешно моли Самуил Гобат да приеме поста. Той приема поканата като призив от Бога и семейството се премества в Йерусалим.
И като епископ Гобат на практика си остава мисионер. В своята служба той скоро се сблъсква с трудности относно обръщането на евреите. Тези от тях, които приемат християнството, губят работата си и стават мишена на подигравки и презрение от страна на техните семейства и приятели. Това е проблем, според Самуел, тъй като мнозинството е много бедно и би станало зависимо от милостиня. Той вярва, че готовността на новопокръстените евреи да учат занаят би била доказателство за тяхната искреност. Така те ще се издържат сами и ще са по-малко зависими от милостиня. Желаещите обаче са малко.
В същото време Гобат смята, че не е Божията воля да ограничи мисията само до евреи. Той не споделя хилядолетните очаквания на мнозина по отношение на възстановяването на евреите в Палестина, затова приема за свой дълг да насочи енергията си не само към евреите, но и към гърците, варварите, „папистите“, арменците, турците и т.н. Гобат призова англиканите в Палестина да съсредоточат усилията си за покръстване на православните араби. Това ядосва високопоставените църковни служители в англиканската църква и разгневява финансираната от Русия православна църква в Йерусалим.
Самуел Гобат служи енергично като епископ в продължение на повече от тридесет години. Той оставя след себе си тридесет и седем палестински училища с общо записани 1400 ученици, дванадесет местни църкви и няколко болници. Създаденото от него през 1847 г. „Епархийно училище на Гобат“, днес е Йерусалимски университетски колеж. Също така той ръкополага първите арабски духовници на епархията.
Относно отправените критики за приемането на православни в протестантските църкви, Самуел Гобат обяснява, че тези хора са били изгонени от традиционните си църкви, когато са се опитали да изучават Библията. Няколко британски епископи декларират пълното си доверие в него.
Самуел Гобат умира през 1879 г., а само няколко седмици по-късно, пословично вярната му съпруга също напуска този свят. Неговият племенник – Чарлз Алберт Гобат, получава Нобелова награда за мир през 1902 г. Едно нещо е безспорно – оценен или критикуван, този посветен Божий служител оставя след себе си следа.
