„Свят, свят, свят си Господи, Боже всемогъщи“ прочела вдовицата на Реджиналд Хебър[1] върху пожълтелия лист. Сред записките на покойния си съпруг тя открила един от най-въздействащите и прекрасни християнски химни, написани някога. Творбата в прослава на Светата Троица била предназначена за изпълнение в деня на Троицата, отбелязван в западната църковна традиция на първата неделя след Петдесетница. Но ще минат още десетки години, докато тези стихове влязат в употреба в богослуженията по света.
През 1861 г. един издател преоткрива чудесното произведение и търси композитор, който да го облече в мелодия. Обръща се към Джон Бакхъс Дайкс, който току-що е получил магистърска степен по музика и се славел с несъмнена музикална дарба. Дайкс бил църковен органист от детските си години, служел като прецентор[2] в катедралата на Дъръм и бил съосновател и президент на Музикалното общество към университета в Кеймбридж.
Джон Дайкс приема предизвикателството. Само за половин час той съчинява мелодията „Никея“, чрез която химнът добива световна известност и е познат на българските протестанти:
Свят, свят, свят си, Боже, и превъзвишен!
В ранна утрин хвалим Те с устни и сърца.
Свят, свят, свят си, Боже, милостив и мощен,
Бог в три Лица, пресвята Троица.
На следващата година Дайкс е ръкоположен за викарий[3] в църквата „Сейнт Осуалд“. Той служи всеотдайно на новото си паство и скоро е обикнат от вярващите. Но местният епископ Чарлз Баринг не бил благосклонен към него. Той не споделял подкрепата на Дайкс за „високата църква“ (High Church) – течение в Англиканската църква, подчертаващо историческата приемственост спрямо католицизма и противопоставящо се на модернистичните тенденции. За младия викарий църквата и монархията били в неразривна връзка и имали божествени правомощия, които не можели да бъдат отменени от новите времена.
Така Джон Дайкс влязъл в траен конфликт със своя епископ. Баринг отказал всякаква подкрепа за енорията, ако богослуженията не бъдат преустроени в духа на „ниската църква“ (Low Church), т.е. опростени в модерен протестантски дух. Той настоявал свещеникът да не носи цветни одежди, както и да не кади тамян и да не обръща гърба си към паството по време на богослужение. Дайкс категорично отказал. Оставен без помощници, той трябвало да обслужва сам цялата енория и напрегнатата духовна работа го изтощила.
Въпреки всичко, встрани от пастирските си задължения, той продължавал да твори и успял да напише над 300 духовни химни. Сред тях са някои обичани и днес хвалебни песни като „Исус, самата мисъл за Теб“ (Jesus, the Very Thought of Thee), както и по-малко известни като „Десетки хиляди по десетки хиляди“ (Ten Thousand Times Ten Thousand) и „Води ме, блага Светлина“ (Lead, Kindly Light).
Изнурен от дела и от постоянните търкания със своя епископ, Джон Дайкс умира едва 53-годишен, през 1876 г. Хората, които са го обичали и са му се възхищавали, събират внушителната за времето сума от 10 000 лири в помощ на неговата вдовица и на осемте им деца. На 22 януари се навършват 140 години от края на земния му път.
[1] Р. Хебър (1783-1826 г.), англикански епископ на Калкута, поет и пътешественик.
[2] Буквално, „първи певец“, водещ музикалната част на богослужението.
[3] Енорийски свещеник в Англиканската църква.
