Казвам се Петър Тачев и съм роден на 23 юли 1938 г. в с. Русаля, област Велико Търново. След дълги години, посветени на спорта, и след участие в две Олимпийски игри, на възраст 77 г. приех Исус Христос за мой Бог и личен Спасител. Искам да подчертая, че никога не е късно човек да повярва в Христос и вече единадесет години Го следвам вярно. Това е моето свидетелство.
Израснал съм в комунистическо семейство. Дядо ми е бил комунист още от 1923 г., а баща ми – от 1945 г. В нашето семейство за Бог никога не се е говорело. След завършване на средно образование през 1956 г. във Велико Търново кандидатствах и бях приет за студент във Висшия институт за физическа култура (ВИФ; сега НСА).
Като ученик в гимназията бях един от най-активните спортисти. Играех футбол, волейбол, баскетбол, лека атлетика и др., но основният ми спорт беше спортната гимнастика – в нея достигнах до първи разряд и мечтата ми беше да покрия изискванията за майстор на спорта. Когато започнах да следвам във ВИФ, попаднах случайно в залата по вдигане на тежести. Първите ми опити с щангата бяха доста успешни и треньорът успя да ме убеди, че в този спорт ще стана по-бързо майстор на спорта, отколкото в гимнастиката.
След почти една година тренировки се класирах на второ място на Републиканското лично първенство и подобрих един стар рекорд в движението „Повдигане“ (116 кг), като се доближих до нормата за майстор на спорта. Тогава ме включиха в разширения състав на Националния отбор на България, който се готвеше за участие на Олимпийските игри в Рим през 1960 г.
След три години упорити тренировки, още докато бях студент, успях да се подготвя и да участвам на XVII олимпийски игри, като се класирах на почетното шесто място – голям успех не само за мен, но и за българския спорт. С постижението от 415 кг в трибоя покрих изискванията не само за майстор на спорта, но и за международен майстор на спорта. Така се сбъдна моята голяма мечта и се потвърдиха думите на първия ми треньор.
Оттук нататък фактически започна истинската ми спортна кариера. Продължих да тренирам, вече като състезател на ЦСКА, и след четири години участвах и на XVIII олимпийски игри в Токио през 1964 г. Тук класирането ми беше по-скромно – осмо място. За мен то беше неуспешно, защото бях подготвен добре, но по здравословни причини не успях да осъществя най-добрите си постижения, които бях отбелязал на тренировки преди олимпийските игри. Успокоявах се с девиза на Пиер де Кубертен, основателя на съвременните игри, който казва: „На олимпиадата не е важно да победиш, важно е да участваш, защото това е върхово постижение за всеки спортист.“
През 1971 г. приключих спортно-състезателната си дейност поради тежка контузия. На следващата година се ожених. Създадох семейство, отгледах, възпитах и изучих две деца. Преместих се да живея в гр. Толбухин (сега Добрич), защото жена ми беше родом оттам. Продължих да работя в системата на спорта в ДФС „Добруджа“, а през 2000 г. се пенсионирах като директор на Ученическата спортна школа (УСШ) в гр. Добрич.
След смъртта на жена ми през 2013 г. останах сам, защото единият ми син беше на работа в Германия, а другият се премести да живее в София. Тогава реших да се преместя отново във Велико Търново.
На следващата година отидох в София за рождения ден на сина ми. Когато дойде време да се прибирам, се насочих към Централна гара – София. На перона видях една жена, която се придвижваше трудно с патерица и имаше багаж. Помогнах ѝ да качи багажа си във влака и седнахме заедно в едно купе.
В разговора, който се завърза по време на пътуването, се оказа, че тя ме познава от годините, когато бях спортист, защото тогава е работела в стола, където се хранехме преди Олимпиадата в Токио. Дори ме попита къде е отишла къдравата ми коса (аз вече бях без коса). Това много ме зарадва и споделихме спомените си от онези дни. След пристигането си във Велико Търново си разменихме телефоните и си обещахме да се чуваме от време на време.
Не мина много време и една сутрин рано телефонът ми иззвъня. Беше Лалка, жената от влака. След този разговор в продължение на месец се чувахме често. Един път, когато разговаряхме, аз я поканих да ми дойде на гости, за да разгледа града. В деня, в който пристигна, я посрещнах на гарата с букет цветя и ѝ показах някои забележителности на града. Тя остана много доволна.
Един ден обаче ме попита дали знам къде във Велико Търново има евангелска църква. До този момент не бях чувал за такава църква. Знаех къде се намират православните църкви (в града те са много), но за евангелска не знаех нищо. След като се поинтересувах и поразпитах, се оказа, че такава църква има от много години до гимназията, в която съм учил четири години, но не съм имал представа.
Един неделен ден отидохме на богослужение в тази църква, която е най-старата евангелска методистка църква в България, основана от д-р Алберт Лонг. Там като пастир служеше Иван Морунов. Първото ми впечатление беше, че нямаше икони и свещи не се палеха. В началото на богослужението се пееха хвалебствени песни за Бога, а след това пастирът проповядваше от Божието слово – Библията. Всичко това ми се стори много хубаво и интересно, защото пеенето и проповядването на свещениците в Православната църква бяха трудни за разбиране. Още повече ме привлече животът на християните от евангелската църква, които бяха като едно семейство. Така започнах редовно да посещавам неделните богослужения. Включих се и в курс за изучаване на Библията.
Това промени напълно живота ми. У мен се породи огромно желание все повече и повече да научавам за християнството. С Лалка решихме да помагаме при раздаването на храна на социално слаби деца от близкото училище. В сградата на църквата имаше стол, в който всеки ден на обяд децата получаваха безплатна храна в продължение на учебната година. От библейските уроци разбрах, че за да бъда истински християнин, трябва да бъда кръстен. Това стана на 20 декември 2015 г. във водите на реката Негованка край с. Ветренци. Този ден беше един от най-щастливите дни в живота ми, защото бях приет в Божието семейство.
За всичко това, което се случи с мен, макар и на 77 години, преди всичко съм благодарен на моята приятелка и сестра във вярата Лалка Велева, която ме въведе в християнския живот. Ако Бог не бе пожелал да ни срещне на гарата в София, аз може би никога нямаше да стана християнин. Сега, когато разсъждавам като вярващ, разбирам, че нищо в живота не идва случайно, но всичко става по Божия план. Така ни учи и Библията – че Бог има план за живота на всеки човек още преди той да се е родил. За това и за всичко, което постигнах през живота си, съм благодарен на Бога, Който ме е дарил с такава сила, че в продължение на десет години да бъда шампион на България.
Тази година през месец юли (ако все още съм жив) ще навърша 88 години. Благодаря на Бога, че все още ми дава сили да Му служа, като карам трудноподвижни братя и сестри на църква, раздавам християнска литература и свидетелствам за всичко, което Господ е сторил за мен. В момента съм избран за секретар-касиер на църковното настоятелство и с моите скромни възможности ще служа на Господа до последния си ден.
