Навремето, когато някой богат човек фалирал, кредиторите му устройвали т.нар. аукцион. На показ, пред очите на всички заинтересовани, се излагали семейните бижута и други ценни вещи, за да бъдат разпродадени на търг. Аукционът бил своеобразно забавление и за хора, които нямали намерение да купуват нещо, но пък искали да надзърнат в личния живот на прочутия си съгражданин. Така уникални предмети, реликви, спомени от един живот на действие и предприемчивост девалвирали и ставали за продан под любопитните погледи на тълпата.
Живеем във времена на нравствен фалит на България, когато всички основополагащи за една нация ценности девалвират. И сякаш това е малко, медиите много държат падението да се случва на показ. Не са пожалени и най-съкровените неща за човека: любовта и семейството. Изневери и блудства на живо, цинични откровения в масов тираж, разголена плът дефилират на устроения ни публичен „аукцион на любовта”. Кулминацията на цялото шоу е предвидена за новоизмисления Ден на влюбените (14 февруари), когато всеки е призован да изкаже пред всички своите интимни чувства и желания със съмнителното благословение на свети Валентин. Не мога да се начудя на бързината, с която този вносен празник бива въздигнат в ранг на традиция, докато много хубави български традиции с лекота биват занемарени. Но доста повече ме смущава друго: последователното изваждане на любовта от сферата на интимното и съкровеното и превръщането ѝ в тема за забавление. Което неминуемо води до нейната девалвация и повърхностно възприемане. А който е повърхностен в любовта си, той е повърхностен във всичко. Удивително ли е тогава, че посредствеността разяжда като язва нашия обществен живот?
Само живата вяра в Христос може да спре съвременната девалвация на любовта и да върне истинската ѝ стойност. Божието слово гледа на любовта между мъжа и жената в необходимите дълбочина и пълнота. Преди всичко тя е тайнствено по същността си единение, което отразява любовта на самия Бог към човека: „Ще остави човек баща си и майка си, и ще се привърже към жена си, и двамата ще станат една плът. Тази тайна е голяма; но аз говоря за Христа и за църквата“ (Ефес. 5:31-32) Човешкият ум не може да обхване и никоя социологическа теория, не е в състояние да обясни как така можеш да оставиш родителското лоно, където си се формирал като човек, и да се свържеш телом и духом с някого, когото до неотдавна не си познавал. Единението е обвързващо и трябва да се изрази чрез брак, понеже не е плод от нетрайни силни чувства, а самото то трябва да доведе до траен плод: възникването на една нова, малка свещена общност, наречена семейство. Но библейската традиция не пренебрегва и романтичната страна на любовта – на темата е отделена цяла книга, Песен на песните. В това древно Писание ни поразява съчетанието на обсебващ, почти болестен копнеж по възлюбения и чистотата на верността. Най-сетне любовта, пазена и развивана в брака, е тази здравословна и благотворна среда, в която се раждат, израстват и се утвърждават нови личности. Взаимната отдаденост и обич между родителите е по-насъщна за децата от майчиното мляко.
Тайнствено единение, романтика, поява на нов живот и на нови хора – все съкровени и неподатливи на банално описание реалности. Затова истинската любов не става за показ. Но как може да се осъществи без помощта на уж всемогъщите медийни внушения и образи? Християнският отговор на въпроса също започва с „по-“ и се нарича посвещение. Силата на любовта не се състои в повърхностното ѝ показване или публично изричане. Тя се корени в скритата от страничния поглед способност да излизаш от себе си, от своята зона на уют. И в насочеността към другия, пълна с търпение и жертвоготовност. Вярващият човек обича с посвещение, защото първо е посветен в любовта на Христос, Който е излязъл от уюта на небесата, за да се насочи изцяло към нас и да изтърпи за спасението ни всичко, дори нашето неверие. Вярващият обича с посвещение, защото в него живее Божият Дух, стремящ се към нашето освещение. Посветената любов е упорита и непримирима в стремежа нашият възлюбен да заприлича на Христос, Който първо е възлюбил нас. С други думи, в християнството любовта и копнежът за святост – моята и на любимия ми – са неотделими.
Ако желаем да видим оздравителни процеси в обществото, трябва да запазим свещения характер на любовта – тя не се демонстрира, презентира или рекламира. Но макар и не за показ, любовта ни трябва да дава видими плодове: хора, преобразени от нейната топлина, членовете на нашите християнски семейства. От такива примери днешна България се нуждае болезнено.
