На 28 май 2026 г. в Къща за срещи „Защо не?“ в София професор Калин Михайлов представи новата си книга „Творчеството на Стоян Михайловски в християнска перспектива“.[1]
Появата на тази книга следва да бъде отбелязана не само като събитие на книжния пазар, но и заслужава внимание от страна на цялото ни общество. Тази година честваме 170-ата годишнина на големия български писател Стоян Михайловски. Авторът на книгата, Калин Михайлов, професор по литература от Софийския университет, оценява неговото творчество като равно по значимост с това на големите пионери на новобългарската книжовност като Иван Вазов, Константин Величков, Пенчо Славейков.
Стоян Михайловски е роден във видно семейство на възрожденския град Елена през 1856 г. След основното си образование като юноша е изпратен в Имперския френски лицей в Истанбул. По-късно заминава за Франция, където учи право в град Екс-ан-Прованс. Паралелно с това следва курсове по литература, като развива своя интерес към френските творци на словото. Започва да пише и поезия. Някои от поемите си пише на френски. По-късно преподава френска филология и история на литературата в Софийския университет.
Професор Михайлов казва със съжаление, че Михайловски, който заслужава да бъде признат за един от пионерите на новата българска литература, от ранга на Иван Вазов, е „изтикан някъде в периферията“ на нашата културология и образование, познат само като автор на химна „Върви, народе възродени“ и като автор на няколко басни като тази за „Орела и охлюва“.
След встъплението „Въведителни думи“ Калин Михайлов разглежда творчеството на Стоян Михайловски в три етапа от живота му, съответно в три глави от книгата си: „Ранният Стоян Михайловски“; „От ранния към късния Михайловски“; „Късният Михайловски“.
В първия етап от живота си Михайловски настойчиво поставя под въпрос проблема за злото и насилието, което изпъква най-вече в „Поема за злото“. В този период той започва да развива сонетната форма в поезията, която откриваме най-напред в неговите „Философически и сатирически сонети“.
Вторият период е белязан от вътрешната борба на твореца между разума и сърцето – между философската идея за Бога и усета за един личен Бог. Това духовно напрежение намира затрогващ израз в поемата „Молитва“, написана на френски и преведена по-късно от поета Кирил Христов.
Късният Михайловски съсредоточава вниманието си върху така нареченото от него „словоборство“, което се опитва да оборва, изопачава или игнорира словото на истината. А под слово на истината той разбира на първо място Божието слово, изразено в Библията, относно Бога и относно „отвъдгробното битие“. С думите „словоборство“ и „словоборец“ той определя и онези тенденции в обществения живот, които се стремят словото посредник на Църквата да бъде изтласкано от всички културни пространства, в които се е настанило трайно, като например преподаването на „Закон Божий“ в училищата. А в своята „Поема на поемите“ той изразява критика срещу различни форми на съвременно идолопоклонство като сребролюбие, сластолюбие, славолюбие, властолюбие.
Авторът разглежда и особената близост в творчеството на Михайловски с двама негови съвременници: Константин Величков и Кирил Христов. Михайловски и Константин Величков играят важна роля в усвояването на сонетната форма в българската поезия. В своите сонетни сборници Михайловски и Величков ползват италианския вариант на сонетната форма, а не като цяло по-малко характерния за българската стихотворна традиция английски вариант. В тях може да се открие влиянието на такива автори като Лоренцо Медичи, Марсилио Фичино и най-вече на Петрарка. Близостта на Кирил Христов с Михайловски се установява по доста противоречиви сравнителни белези, но все пак тя съществува и може да се усети по-осезаемо чрез превода на поемата „Молитва“.
Калин Михайлов обобщава главния мотив в творчеството на Стоян Михайловски като борба за вътрешно пресъздаване на човека, неговото духовно-нравствено освестяване, внасянето на „светлост в духа му и в цялото му същество“. Но с късните си творения няма да му липсват поводи да изтъква често самотността на своето духовно-нравствено и културно усилие, избуяващо трудно на неблагодарната новобългарска обществена и литературна почва.
[1] Калин Михайлов, Творчеството на Стоян Михайловски в християнска перспектива (Омофор, 2026).
