В Ливан няма нов президент, който да обещава промяна и да носи надежда. Нещо повече, у нас имаме следната поговорка за страната ни: „Нейните защитници са нейните обирджии.“ Режимът, който се е установил тук, е по-скоро клептокрация (управление на хора, които използват властта си, за да крадат ресурсите на страната), отколкото демокрация. От няколко години сме без държавник, който да формулира визия за надежда или подобрение. Вместо това преживяваме тежка война извън нашия контрол.
Мисля си за тези неща, защото по света, особено след избори, много хора често намират надежда в новото правителство, с надеждата, че то би могло да донесе положителна промяна. Все пак политическите лидери водят кампанията си с обещания, които подхранват такива надежди. Но тук, в Ливан, отдавна не сме имали промяна в управлението. Всъщност дори нямаме надежда за президент, който да предложи обещания или вдъхновение.
Това, което имаме, е война – конфликт, който продължава повече от година и се ескалира драстично през последните седмици. Той нарушава всекидневния живот и носи болка и загуба на мнозина. Докато пиша тези редове, ме разсейва тътенът от въздушни удари и ракети в предградията на Бейрут. Непрекъснато проверявам близките си дали са в безопасност, защото жилището ни (което вече посещаваме само от време на време) е в непосредствена близост до целеви райони. Нашите проблеми обаче са незначителни в сравнение с тежките и трагични загуби на други хора, чиито близки или чиито домове са изчезнали за секунди; или които са били принудени да бягат от селището си без каквато и да е сигурност за евентуално завръщане.
Без държавническо лидерство, което да вдъхне оптимизъм на сънародниците ми, къде самата аз съумявам да намеря надежда? Възможността да служа в Арабската баптистка богословска семинария (ABTS) ме е научила да се отдръпвам крачка назад и да поглеждам по-голямата картина. В действителност има места, където се намира надежда – дори и тук, в Ливан. Ето два източника.
Участие в общност на вярващи
В ABTS имам привилегията да принадлежа към общност, която се фокусира върху Бога. Нашата ежедневна служба е ценна възможност за поклонение и размишления. А нуждата от тези неща нарасна неимоверно след последната ескалация на военните действия. Това всекидневно богослужение в параклиса на ABTS първоначално беше замислено като неразривен елемент от изграждането на нашия екип. През последните месеци обаче това пространство е отворено за всеки човек, който посещава студентския кампус или служи тук.
През първите 15 минути се съсредоточаваме върху хваление и поклонение на нашия Господ, а после още толкова време слушаме насърчително слово – послания за спасението на човека или практически насоки за трудни времена, или напомняне за нашата мисия в тази част на света. В една от последните проповеди четохме думите на Павел в Посланието към ефесяните да изкупваме времето, защото дните са зли. Напомняме си, че Бог ни призовава да практикуваме и да споделяме Евангелската вест – дори в свят, изпълнен със зло, дори когато сме в епицентъра на война, – докато Христос се завърне.
Освен тези събирания всяка неделя провеждаме седмичната си студентска служба. Докато ние в ABTS продължаваме да обучаваме и изграждаме студенти (дистанционно), които живеят в още по-трудни региони, често получаваме свидетелства от наши студенти от Судан, Йемен и други места, че Бог продължава да управлява от Своя престол и да работи дори в най-мрачните места.
Но участието в тези служби е само по желание. Човек може да бъде от персонала или да е гост на семинарията, потърсил убежище в студентското ни общежитие – и при все това да подминава възможността да се включва в духовната ни общност. По време на богослуженията някои по-скоро предпочитат да си останат в стаята или да излязат на разходка на „свеж въздух“. За жалост, така те пропускат „живата вода“, която се предлага вътре. Надеждата, в крайна сметка, не може да бъде насилена върху никого.
Много пъти самата аз пропускам възможности да получа насърчение или надежда. Вероятно всички го правим. Но е от особена важност да се стремим да бъдем част от такава общност, която редовно споделя Евангелието и където общението и близостта се насърчава. Сега по-добре от всякога мога да разбера преживяванията на Илия, който се страхува за живота си и се оплаква на Бога, че е останал съвсем сам (III Царе 19:10, 18). В нашето съвремие обаче не е трудно човек да намери добра местна църковна общност, където всички заедно насочват погледа си към надеждата.
Време със словото на Бога
Вторият източник на надежда е още по-очевиден: словото на Бога. Тази година чета Библията хронологично и напоследък стигнах до текстовете, които описват пътя на Христос към кръста. Насред война е смиряващо да си припомням, че Създателят на вселената лично се интересува от всекиго от нас и че Неговата любов към нас е отвъд нашето разбиране. Христос знае, че кръстът го очаква, но въпреки това върви към него доброволно. Между ужасяващите тътени от падащите в Бейрут бомби, очите ми четат следното: „Исус, като знаеше, че е настанал часът Му да премине от този свят към Отца, като беше възлюбил Своите, които бяха на света, докрай ги възлюби“ (Йоан 13:1).
Освен това, когато ми е трудно да се моля за враговете си и понякога забравям да се моля за приятелите си, си припомням, че Исус се е молил за мен, за нас – и дори понастоящем се застъпва за нас отдясно на Бога: „И не само за тях се моля, но и за онези, които биха повярвали в Мен чрез тяхното учение, да бъдат всички едно. Както Ти, Отче, си в Мен и Аз в Тебе, така и те да бъдат в Нас едно, за да повярва светът, че Ти си Ме пратил. И славата, която Ти Ми даде, Аз я дадох на тях, за да бъдат едно, както и Ние сме едно: Аз в тях и Ти в Мен, за да бъдат съвършени в единство, за да познае светът, че Ти си Ме пратил и си възлюбил тях, както си възлюбил Мен“ (Йоан 17:20-23).
Как да нямам надежда, когато този пасаж ми напомня какво мисли Бог за мен и за Своята църква? Но подобно на събранията в нашия параклис, Библията също може да бъде достъпна за повечето хора по света, но твърде често я пренебрегваме и забравяме, че тя е нашият ежедневен хляб. Дори във време на война Божието слово остава нашият върховен източник на надежда.
Докато продължавам да се моля за по-добро управление за моята страна и региона, ще полагам надеждите не си в следващите (никой не знае кога) политически избори, а в убеждението, че Бог действа и че Неговото желание е всички хора (включително и воюващите) да достигнат до спасение и познание на истината!
Текстът е публикуван на 21 ноември 2024 г. в уебсайта на Арабската баптистка богословска семинария: abtslebanon.org. Препечатваме го с разрешение. Превод: Влади Райчинов.
Лулуа Ел Малуф е директор в отдел „Партньорства и организационното развитие“ в Арабската баптистка богословска семинария (ABTS) в Бейрут. Тя очаква с надежда да вижда как Бог ще се прославя въпреки войната.
