Актуални статии

На 31 май 1934 г. е приета Барменската богословска декларация, която се възпротивява на покорството и служенето на църквата на държавата и в частност на националсоциализма, както и на диктатурата в лицето на Адолф Хитлер. Повечето от хората, поставили имената си под тази декларация и подкрепящи Изповядващата църква (тази част от църквата, която се придържа към библейския възглед за света), са подложени на гонения, изпратени в концентрационни лагери и дори убити. Тази „Богословска декларация относно настоящото състояние на Евангелската църква в Германия“, обикновено съкращавана като Барменска богословска декларация или Барменска изповед на вярата, изразява богословската основа на Изповядващата църква във времето на националсоциализма. Тя е разработена от Карл Барт с помощта на Томас Брайт и Ханс Асмусен и е приета след кратко въведение от Асмусен на първия синод на Изповядващата църква на 29 до 31 май 1934 г. в предградието на Вупертал, Бармен. Тя води до разцепление в Евангелската църква в Германия: между християните, станали част от Изповядващата църква, и тези, които поддържат църквата, носеща името „Немски християни“ (създадена в подкрепа на националсоциалистите и Хитлер и изобщо на арийския поглед върху библейската история). Тази декларация се счита за пътепоказател за немскоговорещите църкви през ХХ век. За някои църкви се е превърнала в част от изповедта, която свещениците трябва да направят при ръкополагането им, преди да встъпят в длъжност.

На 27 февруари 2021 г., на своя онлайн церемония, Световният евангелски алианс (СЕА) обяви еп. д-р Томас Ширмахер за свой нов генерален секретар. С това бе отворена нова страница в 175-годишната история на най-голямото международно евангелско семейство. Кандидатурата на Ширмахер бе утвърдена още на 27 октомври миналата година, а формалното му встъпване в длъжност стана на 1 март 2021 г. Така той замени досегашния ръководител еп. Ефрем Тендеро.

Във встъпителната си реч, излъчвана на живо през уебсайта на СЕА, Ширмахер се спря на често задавания въпрос „Какво значи да си евангелски християнин?“. Той насочи вниманието към „общото ДНК на евангелската изповед“ при всички, които я споделят: разнообразието в семейството на вярващите по света; историческия характер на нашата вяра; авторитета на Писанието; мисията за разпространяване на Евангелието; защитата на човешките права и най-вече свободата на изповедта; единството на вярващите, които имат тези убеждения.

Ширмахер припомни, че още когато при сформирането на СЕА през 1846 г. в Лондон, мнозина са изпитвали съмнения дали е възможно вярващи от различни деноминации, като англиканската, методистката, лутеранската и „Армията на спасението“, да пребъдват в единство и да работят заедно. Днес обаче, когато повече от 600 милиона евангелски вярващи по лицето на земята допринасят за по-богато разнообразие в СЕА от всякога преди, движението продължава да бъде единно именно поради общите си същностни вярвания.

Обичайният консервативен евангелски метод за работа с Писанието, особено що се отнася до морални въпроси, е да извлича от конкретния разглеждан пасаж стоящите зад него „надвременни” принципи или наставления, които са изразени в културните, специфични условия на времето, и след това да зададе въпроса как те следва да се изразят по подходящ за съвременните условия начин. Независимо от критиката този подход остава същностна част от нашата херменевтика. Проблемът е как да определим кое е културно или свързано с конкретните условия и кое има универсална валидност. Той възниква, когато нещо, за което може да се смята, че е свързано с конкретното време, е оправдано в Писанието посредством използването на богословски принцип.

Друг популярен подход приписва на Писанието един по-широк авторитет – този на историята и метанаратива. Според това виждане, фундаментални в Писанието са интерпретацията на историята и действащият чрез тази вярна и валидна история Бог, който като Създател и Изкупител работи за човешкото спасение. Така Библията не ни дава толкова детайлни наставления за поведение колкото един модел, който трябва да формира нашето собствено поведение.

„България е малка страна...“ Така започва или завършва средностатистическият свободен разговор по исторически или културни въпроси, свързан с нашата родина. Мисълта обикновено е облечена в лека въздишка. Друг път е придружена с намигване, в което се чете риторичен въпрос: „Нали се сещаш?“