Обичайният консервативен евангелски метод за работа с Писанието, особено що се отнася до морални въпроси, е да извлича от конкретния разглеждан пасаж стоящите зад него „надвременни” принципи или наставления, които са изразени в културните, специфични условия на времето, и след това да зададе въпроса как те следва да се изразят по подходящ за съвременните условия начин. Независимо от критиката този подход остава същностна част от нашата херменевтика. Проблемът е как да определим кое е културно или свързано с конкретните условия и кое има универсална валидност. Той възниква, когато нещо, за което може да се смята, че е свързано с конкретното време, е оправдано в Писанието посредством използването на богословски принцип.
Друг популярен подход приписва на Писанието един по-широк авторитет – този на историята и метанаратива. Според това виждане, фундаментални в Писанието са интерпретацията на историята и действащият чрез тази вярна и валидна история Бог, който като Създател и Изкупител работи за човешкото спасение. Така Библията не ни дава толкова детайлни наставления за поведение колкото един модел, който трябва да формира нашето собствено поведение.
