При един разгорещен спор преди време съпругата ми Джанет изказа изключително дълбока богословска мисъл. По някакъв повод разпалено обсъждахме моите недостатъци, когато внезапно тя отбеляза: „Мисля си, че е невероятно как съм ти прощавала някои от ужасните неща, които си извършвал!“
Обичайният консервативен евангелски метод за работа с Писанието, особено що се отнася до морални въпроси, е да извлича от конкретния разглеждан пасаж стоящите зад него „надвременни” принципи или наставления, които са изразени в културните, специфични условия на времето, и след това да зададе въпроса как те следва да се изразят по подходящ за съвременните условия начин. Независимо от критиката този подход остава същностна част от нашата херменевтика. Проблемът е как да определим кое е културно или свързано с конкретните условия и кое има универсална валидност. Той възниква, когато нещо, за което може да се смята, че е свързано с конкретното време, е оправдано в Писанието посредством използването на богословски принцип.
Друг популярен подход приписва на Писанието един по-широк авторитет – този на историята и метанаратива. Според това виждане, фундаментални в Писанието са интерпретацията на историята и действащият чрез тази вярна и валидна история Бог, който като Създател и Изкупител работи за човешкото спасение. Така Библията не ни дава толкова детайлни наставления за поведение колкото един модел, който трябва да формира нашето собствено поведение.
Библията е разказ. Повече от всичко друго тя описва една глобална история на личностна близост и любов, прекъснати от изневяра, бунт и ненавист, но възстановени с много болка и жертва и подхранвани с търпение, своевременна благодат и надежда за бъдещето.
Прозрение за българския дух? Карикатура на Хенрик Дембицки във в. „Тъпан“ (1869 г.) (Източник: desant.net)
„България е малка страна...“ Така започва или завършва средностатистическият свободен разговор по исторически или културни въпроси, свързан с нашата родина. Мисълта обикновено е облечена в лека въздишка. Друг път е придружена с намигване, в което се чете риторичен въпрос: „Нали се сещаш?“
„Посланието на Йоан 3:16 присъстваше във всяка проповед, която моя баща проповядваше, понеже то показва Божията любов. То дава надежда на света.“ - каза Франклин Греъм на погребалната служба на своя баща, Уилям (Били) Франклин Греъм, който почина на 21 февруари 2018 на 99 годишна възраст. Той беше погребан до съпругата си от северната страна на библиотеката в Шарлот, северна Каролина, която носи неговото име, след поклонение на тленните му останки в Ротондата на сградата на Конгреса (Капитолия). Това се прави едва за четвърти път за частно лице и за пръв път за религиозен водач. На церемонията присъстваха 2000 гости от 50 страни, вкл. президента и вицепрезидента на САЩ.
Преди няколко години, докато бях на посещение в Англия, говорих с човек, принадлежащ към една традиционна църква. Той беше женен млад човек с деца, които по неговите думи беше изпратил да посещават друга църква заради професионалното и въздействащо „хваление“ там. Тогава му зададох въпрос: Какво би станало, ако хвалебната музика там спре да им харесва толкова много? Какво би задържало децата ти в църквата? Всъщност музиката, която се изпълнява ли трябва да е основният фактор при избора на събрание, към което да принадлежим? Той беше изненадан от въпроса ми. Изглеждаше сякаш отговорът за него беше „да“ по подразбиране.
Литературното богатство на старозаветната поезия включва един прийом, който днес познаваме като „акростих“. В класическия си вид този похват е съчинен и подреден в стихова форма текст, при който първите букви на редовете или абзаците формират свое самостоятелно послание.
На 22 февруари Православната църква чества паметта на апостол Юния. Вероятно малцина ще се досетят, че това е библейски герой, тъй като неговото име се среща в един-единствен стих в нашите Библии:
„Поздравете Андроника и Юния, моите сродници и някога заедно с мене затворници, които между апостолите се считат за бележити и които още преди мене бяха в Христа“ (Рим. 16:7, РИ 1940).
На 2 февруари 1709 г. (преди точно 390 години) кораб качва един британски моряк от чилийския остров Хуан Фернандес, където той е бил изоставен в продължение на години. Вината да се озове там е била на самия Александър Селкирк. Пет години той лично е настоял да бъде свален от кораба след свада със своя капитан капера Уилям Дампиер.
Колкото и странно да звучи, избухливият моряк е свързан както със световната литература, така и с християнската история.
