Стоян Ватралски

Стоян Ватралски (1860-1935 г.) е български публицист, писател и общественик. Роден в овчарско семейство от Вакарел, на младежки години приема евангелската вяра чрез протестантската мисия в Самоков. След като завършва Американското училище в града, няколко години се отдава на благовестителско дело в Хасково. През 1884 г. заминава за САЩ и следва в Богословския колеж към университета „Хауърд“ във Вашингтон.

След като няколко години служи като пътуващ проповедник и изнася беседи за България, през 1892 г. Ватралски постъпва в Харвардския университет, ставайки първият българин, завършил престижното учебно заведение. Наред със следването си, сътрудничи на редица ежедневници и пише поезия. Заради изключителната му способност да рецитира и ораторства, а и заради дългата му брада и силния европейски акцент, си спечелва прозвището „българския Толстой“. Няколко пъти го удостояват с награди за ораторство, а непосредствено преди дипломирането си през юни 1894 г. печели конкурс за химн на Харвард, който се пее и до днес при завършването на бакалавърския клас.

През това последно десетилетие на XIX век Стоян Ватралски взема активно участие в емигрантските дружества „България“ и „Левски“. Сътрудничи си с Върховния македонски комитет и пише статии за реализиране на предвидената в Берлинския договор широка автономия на Македония и Одринска Тракия, останали в пределите на Османската империя.

В началото на XX век се завръща в България. Преподава в Американския колеж, изнася лекции и в СУ „Св. Климент Охридски“. Основава Българо-американското дружество. Макар да е деен общественик, многократно отказва политически постове. През Балканската и Първата световна войни активно поставя българския въпрос пред международната общественост.

Като писател и публицист изгражда близки контакти с Иван Вазов, проф. Иван Шишманов, Симеон Радев и Пейо Яворов. Твори както богословска и нравствено-етична литература, така и исторически съчинения.

Иван Вазов казва за него: „Г-н Ватралски има добре запазена душа, неразвалена от западното течение в литературата, тъй рядко срещано нещо днес. В неговите работи се срещат мисли, чувства и идеи възвишени и чисти. Любов към хубавото, посвещение на дълга, влечение за правдата, обич към отечеството и природата – това са отличителните черти на неговата поетическа личност. Ние нямаме друг поет у нас, който да пее и ратува за „първом правда“. Неговите стихотворения могат с еднаква полза и наслада да се четат от стари и млади и по своето възпитателно значение са от категорията на хубавите, но тъй редки у нас книги, които могат да бъдат препоръчани като четиво за днешното поколение.“[1]

 


[1]                 Иван Вазов, Събрани съчинения (т. 20, София, 1957)