Ако можех да анкетирам апостол Петър, вероятно щях да му задам следния въпрос: „Кой ден е бил по-страшен за теб: когато си се отрекъл от Исус или когато си умрял мъченически?“ Бих попитал не от нездравословно любопитство, а защото предполагам, че рано или късно той би започнал да разказва за ролята на Възкресението в неговия собствен живот. А това на свой ред би било добро начало за едно размишление, посветено на Великден.
Като се замисля, съвсем не е сигурно доколко словоохотлив би бил апостолът относно деня на отричането. На никого не му е приятно да разказва за провалите си. Около три години преди това той е обикалял страната със своя Учител, участвал е в изгонването на демони, ходил е по вода, бил е свидетел на редица знамения и чудеса. И най-вече е заявявал пред Исус своето убеждение, че именно Той е Месията. Когато обаче мракът обгръща земята, а Господ е арестуван и разпънат на кръст, тогава страхът, съмнението и малодушието превземат сърцето на Петър. Така със смъртта на Исус се разклащат и вярата, и надеждата на Петър. Остава само едно очакване за тъжен край…
„Какво ще направите, ако ви остават само двайсет и четири часа живот?“
Този въпрос задал един вестник на своите читатели. Отговорите на читателите можели да се сведат до четири варианта.
Първият: „Бъди със силен характер, остави това, което знаеш за себе си и прекарай последния си ден както всеки друг човек.“ Вторият: „Направи този ден по възможност най-съдържателен. Потърси начин да изкараш повече време със своите мили и близки, макар и да си обзет от силни чувства.“ Третият: „Опитай да прекараш последния си ден насаме със себе си, макар че това сигурно няма да е никак лесно.“ И четвъртият отговор: „Повесели се хубаво за последен път!“
Втория и третия отговор сигурно можем да разберем, но първият не е ли само една гръмка фраза? А четвъртият дори звучи още по-странно. Каква полза от веселба преди нежелания завършек на живота ти?
За отбелязване е обаче, че всички анкетирани са наясно, че пиесата, наречена живот, един ден ще достигне до своя неизбежен край. Но никой от тях ни си представя, че след нея би било възможно да има нещо друго, някакво продължение. С такава нагласа е нормално да посрещаме финала със страх и тъга. Дори онези, които се канят да се веселят за последно, вероятно биха го сторили, за да не мислят за края.
„Аз съм безсмъртен, засега“, гласи един графит, а всеки нека сам да си прецени дали това звучи оптимистично. „За младите смъртта е само далечен слух“ – иронично подхвърля телевизионният водещ Анди Руни. „Не искам да постигна безсмъртие чрез работата си. Искам да го постигна, като не умирам“, признава Уди Алън. Очевидно е, че всички ние изпитваме някакъв смътен, дълбок страх от края на живота и по тази причина полагаме всячески усилия да се вкопчим в някаква надежда. „Животът е голяма изненада. Не виждам защо смъртта да не бъде още по-голяма“, пише на свой ред Владимир Набоков, ала по-скоро за утеха и успокоение.
Френският философ Мишел Монтен посвещава свое есе на въпроса как да преодолеем страха от смъртта. „Най-добре е човек да мисли ежедневно за нея – препоръчва той и пояснява: – На нас не ни е дадено да знаем къде точно да очакваме смъртта. Затова нека да я очакваме навсякъде.“
Готовността да посрещнем смъртта според Монтен води до свобода от страха. „Който се е научил да умира, той се е отучил да бъде роб“, твърди философът. А малко по-нататък в есето си излага следните разсъждения: „Защо да се боим от смъртта? Когато нас ни има, нея я няма, а когато нея я има, нас ни няма. Нима е нищо да стигнеш до своя край без страх и треперене?“
Но… момент! Това ли трябва да е главната цел на философията, на психологията, че и на религията – да се освободим от страха? Само заради това, защото приемаме, че смъртта е краят на всичко?
И ето тук идва добрата вест на Божието слово: Има продължение! На Петър може би няма да му е приятно да си спомня за времето в очакване на тъжния край, но за най-важното събитие на тази земя, променило и неговия живот, той не мълчи. А ето и собствените му думи, съхранени в Библията:
Исус, Когото Бог възкреси, на което
ние всички сме свидетели… ни възроди
за жива надежда… И сега сте опазени
чрез вяра за спасение… за да се зарадвате
премного, щом се яви Неговата слава…
Христовото възкресение сочи към предстоящата радост, заради която Божият Син е пострадал на кръста и заради която самият ап. Петър не само е пренебрегнал страха, но и лично е пожелал (според църковното предание) да бъде разпънат с главата надолу.
Провалите и заплахите тук, на тази земя, са нищо на фона на онова, което Бог е приготвил за всички, които са положили своята вяра и своята надежда в Исус и във факта на Възкресението.
Очаквайте продължението!
Христос възкресе! Наистина възкресе!
