Този въпрос задава Господ Исус на седящите в синагогата фарисеи: „Да се спаси ли живот или да се погуби?“ Става дума за един страдалец с изсъхнала ръка, който е дошъл на богослужение (Марк 3:1-6). Този човек се е надявал на Бога, вярвал е в Него и е искал да бъде близо до Него. Затова вероятно всяка събота е идвал в синагогата. Всички са го познавали; знаели са кога идва, къде седи, как пее. А сега Исус е там, съжалява го и благодатно му възвръща здравето. Проблемът е, че денят е събота. Ако беше който и да било друг ден, нещата щяха да са наред, но в събота такова нещо не може да става. Правилата на фарисеите го забраняват.
Интересно, ако нещо подобно се случи на наше богослужение – да стане нещо, което нашият общоприет „правилник“ не позволява, как ли бихме реагирали ние? Около нас се води война, стават наводнения, хора се губят в планините. А ние като протестанти, казваме, че се спасяваме sola gratia (само по благодат). Каква ще да е тази благодат към другите до нас, към ближните в нужда?
Четящите приятели на в. Зорница сигурно знаят, че през месец март се навършват 80 години от спасяването на българските евреи. Всеизвестно е също така, че църквата взема участие в това дело – и то далеч не само Православната. Не върви някак си да вярваш в „евреина“ Исус като Господ и да не се интересуваш от това какво става с онези, които са Му „по плът роднини“. По този повод ми направи впечатление един литературен конкурс, обявен сред учениците на 134 СОУ „Димчо Дебелянов“ в София (т.нар. „еврейско училище“) под надслов: „80 години от спасяването на българските евреи или да обичаш ближния си, както себе си обичаш“.
Каква е била Църквата в България, която е обикнала и спасила своите сънародници от еврейски произход и каква е хубаво да бъде днес? Бихме ли се нарекли хора на благодатта, Църква на благодатта? „Да се спаси ли живот или да се погуби?“
На първо място трябва да отбележим, че за да носим спасителната вест на другите, следва да възприемаме греха насериозно. Защото благодатта не е сантимент у Бога, тя е Неговото конкретно отношение към човешкото греховно състояние. През далечната 1943 година Българската православна църква е настоявала, че трябва да се спасят българските евреи и че това е нейно „верско задължение“. Евангелските църкви са държали, че биха кръстили евреи, само ако последните искрено и честно вярват в Исус като Господ, след като са изповядали греховете си. Хората тогава са се придържали към истинските библейски принципи. Защото, ако посещаваме богослуженията, само за да се почувстваме по-добре или да научим някой нов начин да се справяме с проблемите си, вървим в грешна посока.
Щом грехът е проблемът, то не бива да си мислим, че Божието решение ще е да го пооправим малко или пък да го заметем под килима. Следователно Църквата не може да проповядва само приемане на другия и сладникава благодат. Тя следва да проповядва въплътената благодат: Господ Исус Христос, без Когото никой няма да може да се спаси – „първо юдеина, после и гърка“ (Рим. 1:16-17; 2:9). Само такава проповед може да постигне основната си цел: прославата на Бога в Неговия Син и наш Господ. Такава е била вестта, която са чували евреите, които са идвали на богослуженията. Пастири като Асен Симеонов, Васил Зяпков, Янко Янков, Иван Ангелов, Георги Васев и други без притеснение са разгласявали Словото и са представяли Христос като Месия за всички – и за евреи, и за всички други.
Тези Божии служители са правили това, защото са възприемали Библията и нейното проповядване много сериозно. Наскоро чух един коментар, че днес църквата в т.нар. „западен свят“ се намира в незавидно състояние, защото няма много разстреляни за вярата си нейни пастири. Не зная дали това е вярно, но онези наши братя от преди 80 години са знаели в какво вярват. Познавали са Словото и са били готови да дадат живота си за него. И евреите са виждали това. Имах една много възрастна позната – еврейка от Карнобат, според която си е личало, че „у тези евангелисти има нещо много по-различно от всички останали“. Те са живеели по Книгата и тя е давала своето отражение в личността им.
Не на последно място, Църквата тогава е била „събранието на молитвата“. Същата моя позната ми споделяше: „Когато минавах покрай евангелската църква, аз чувах как вътре моите съученички се молеха за нас, за мене. Молеха се да не бъдем депортирани и да „повярваме“.“ Да се възприема молитвата сериозно, означава да знаеш, че нищо не зависи от тебе и от твоите усилия. Църквата тогава го е знаела. На всяка една крачка, когато вярващи хора са укривали евреи; когато са заставали пред влаковите композиции в знак на протест против депортациите; когато са проповядвали от амвоните спасение чрез Христа, те преди това са извършили тези и много други духовни „подвизи“ на колене, във вътрешната си стаичка, искайки смелост и дръзновение да вървят по Христовия път.
Именно така се е наричало в библейски времена учението на нашия Господ: „Пътят“. И Църквата е призована да върви неотклонно по него. Днес Тялото Христово е изправено пред небивали предизвикателства. Пред модерните технологии, пред глобализацията, пред обезличаването на взаимоотношенията, пред липсата на съпричастност и обич и какво ли още не. Именно в тази нечовешка надпревара, Църквата следва да прави само едно: да проповядва Божието величие, да сочи към човешкия грях и да ги свързва в Личността на Месията Господ Исус. Само с една едничка цел – разкриването на Божията слава в спасението на грешника.
В тази своя задача, нека помним старата еврейска мъдрост: „Ако някой спаси един човешки живот, все едно е спасил целия свят.“
