17 окт. 2021 г.

Сегрегация, радикализация, интеграция

Все сложни думи, нали! Но те вeче за навлезли в днешното ни общество и ни предизвикват с успехите или с неуспехите ни да ги разберем, да се предпазим от тях или да ги реализираме. „Сегрегация“ означава да се отдели една група от друга. „Радикализация“ значи привързаност към крайни и решителни действия. А „интеграция“ е обединяване на разединени страни в едно цяло.

Размишлявам за тези понятия в навечерието на двадесетата годишнина от атентатите срещу Световния търговски център в Ню Йорк на 11 септември 2001 година. Жертвите са 2977 души. Ислямистката организация Ал-Кайда поема отговорност за тези терористични действия.

И какво от това, двадесет години по-късно? Разбираме ли исляма по-добре? Страхуваме ли се от новата вълна бежанци, след като ислямското военизирано фундаменталистично движение на талибаните отново пое пълна власт над една цяла държава като Афганистан? Има ли начин да се предотврати навлизането на радикални ислямски елементи в страната ни, в континента ни, в света?

Можем да обвиним за всичкото това насилие Мохамед. Та нали самият той се е обявил за единствения пророк на Аллах и от него води началото си ислямът като вяра и практика! Но не сме ли твърде объркани днес по отношение на това кой кой е в исляма? Безспорно в тази религия има много фракции и движения. Не е лесно човек да се ориентира какви точно са вярванията на едните или другите. В общи линии, ислямската вяра се определя от пет непроменяеми стълба, на които се крепи всичко останало. Първият е изповедта. За да се нарече някой мюсюлманин, той трябва искрено и пред поне двама свидетели да изповяда, че Аллах е единственият бог и че Мохамед е неговият пророк. След това да се посвети на пет отделни всекидневни молитви: при пукването на зората, на обяд, следобяд, вечер и при залез слънце. За всички мюсюлмани, които имат възможност, е задължително поне веднъж в живота си да посетят камъка Кааба в Мека. Искрените мюсюлмани задължително постят един месец (Рамадан) през годината. И най-накрая, всеки вярващ в Аллах трябва да дава милостиня на джамията, на общността и на бедните.

Всичко това изглежда толкова добре, даже привлекателно! Защо тогава ни е страх от исляма? Защо не го разбираме? Защо са тези терористични действия? Защо е този ужас от последователите на „петте стълба“?

Според мен основната причина е, че живеем във време, в което човекът се е опитал, и то доста безуспешно, да раздели света на материален и духовен; на прозаичен и творчески; на земен и възвишен. Светът ни обаче е едно цяло! Той не може и не бива да бъде разделян на категории. Не може да се казва, че ако си върша ежедневната работа, това е материална прозаичност, а ако слушам класическа музика – това е творческа духовност. И едното, и другото са част от един и същ свят. Светът на Бога, Който го е създал.

Ислямът като аврамистична религия, т.е. стъпила отчасти на някои основни библейски вярвания, не прави разлика между такива категории и не парцелира света, в който живее. За мюсюлманина, независимо къде се намира, животът трябва да изглежда само по един начин – така, както го е наредил Аллах, и нищо повече или по-малко от това. По тази причина той не може да направи компромис със своите вярвания. Винаги ще намери начин да показва убежденията си и да ги осъществява на практика. В живота си като цяло – не само в материалното, но и в духовното.

Тъй като е последовател на Мохамед, правоверният мюсюлманин постъпва така, както е постъпвал пророкът. Около 610 г. сл. Хр. Мохамед започнал да се уединява в пещерата Хира на планината Нур в околностите на Мека, по време на месец Рамадан. Там той постел и се отдавал на молитви. Една нощ бива посетен от архангел Гавраил (Джибрил), който му заповядал: „Чети“ или „Рецитирай“. В продължение на дълги години Джибрил разкрил на пророка божието слово: съдържанието на Корана. В продължение на три години Мохамед проповядвал само на близки приятели и познати. После, към 613 г., започва да изнася публични проповеди. Привържениците му стават все по-многобройни и властите в Мека вече го смятат за опасен. Мохамед се чувства застрашен и през 622 г. се преселва в град Медина (на около 450 километра северно от Мека), където му предлагат убежище[1].

Това преселение става повратна точка в живота на пророка. В Мека той няма много последователи, но в Медина те са далеч повече и скоро добива влияние, което фактически го прави абсолютен властелин. През следващите няколко години, когато мюсюлманите бързо нарастват, се водят редица битки между Медина, Мека и някои еврейски заселища. Тази война завършва през 630 г. и Мохамед се завръща победоносно в Мека като завоевател. Така той се изявява не само като проповедник, но и като военачалник със своя собствена военизирана структура, водеща истински военни действия. Така, той налага убежденията си и в Мека, където първоначално не е бил добре приет.

Мюсюлманинът, живеещ в днешния западен свят, имитира „почерка“ на божия наместник Мохамед. Когато се намира на място, където няма много съмишленици, както Мохамед първоначално в Мека, проповедта му добива миролюбива, и даже политическа окраска (справка: мюсюлмански неправителствени организации, политически партии и др.). Когато обаче са налице оръжия и радикализирани последователи, „проповедта“ на исляма се превръща в добре смазана военна машина (справка: Ал Кайда и талибаните). Целта е една и съща – независимо от формата и средствата, светът да стане отново един и да започне да живее под закона на исляма,  шериата.

Тогава не бива да се учудваме, когато ни се говори за ужаса от радикалния ислям и за толерантния миролюбив ислям. Не бива да ги разделяме и да се прехласваме по единия, а да демонизираме другия. Те не са два различни светогледа. Те са двете страни на една и съща монета! Имат една и съща крайна цел: светът да стане един голям халифат.

Божието слово обаче ни казва, че няма друго име, дадено между човеците, чрез което трябва да се спасим (Деяния 4:12), освен това на Господ Исус Христос. Въпреки че ислямът е една много чужда за нас религия, не бива да се страхуваме от последователите ѝ. Също така не бива да си мислим, че можем да осъществим някакъв вид интеграция с исляма. Най-важното е да се проповядва Благовестието и на мюсюлманите, за да бъдат и те спасени. Да бъдат докоснати и поразени, но не от меча на войната, а от меча на Божието слово (Евреи 4:12). Да видят Божията любов, изляна в един грешен свят, който Бог е решил да промени чрез Своя Единороден Син: Спасителя Христос (Йоан 3:16). Само тогава атентати като тези от 11 септември 2001 г. ще бъдат сведени до минимум. Само тогава ще има мир между народи, които години наред не са спирали да воюват. Само тогава името на Единствения истинен Бог ще бъде прославено!

[1] Източник на сведенията за началото на исляма: wikipedia.org

Similar Posts