03 окт. 2022 г.

Един византийски евангелист

1000 години от смъртта на Симеон Нови Богослов

Според православния календар, в поредицата от дати, посветени на светци, мъченици и духовници, на 12 март се чества паметта на преподобни Симеон Нови Богослов. В литературата, свързана с неговото име, той обикновено се титулува със званието „свети“. Според биографичните сведения сега се навършват 1000 години от неговата кончина.

През 2017 г. Зорница посвети статия на Симеон Нови Богослов като малко известен неин предвестник.[1] Тогава споменахме, че според английския православен богослов и диоклийски епископ Калистос Уеър „има основание да се смята, че св. Симеон може да бъде наречен „византийския евангелист“[2]. Тази негова страна невинаги проличава, когато се цитират съчиненията на Симеон. По-често се избират такива, които представят неговата вяра и мистичния му опит и благочестие, но сякаш рядко се привеждат цитати, които отразяват онзи „нов“ принос във византийското богословие, на което дължи особеното си звание. С характерната си за англичанин прецизност обаче епископ Уеър представя мисълта му и насоките на духовно развитие, които произтичат от нея, включително и тези, които са в духа на Реформацията и на пиетизма в протестантския свят от по-късно време.

Симеон (949-1022 г.) живее по времето на Македонската династия от царуването на император Константин VІІ Багренородни до това на Василий ІІ Българоубиец. Ако за българското царство този период е белязан с трагичен разгром, то Византия преживява особен политически и културен възход, наричан от някои „македонски ренесанс“. Произведенията му се оказват свързващо звено между класическия патристичен период[3] и по-късното византийско богословие, свързано с исихастката школа[4]. Днес са известни няколко сборника, които му се приписват: Катехизисни слова; Богословски, познавателни и деятелни глави; Химни; Богословски и етически трактати; Писма.

Симеон се ражда в семейство от провинциалната аристокрация. На 11-годишна възраст го изпращат да учи в Цариград, където отсяда при вуйчо си, началник на имперската канцелария. Бързо се приобщава към аристократичната младеж с бурните ѝ забавления. Но у него възниква и силен интерес към живота на монасите и той намира между тях свой духовен наставник. Една нощ, научен да се моли с молитвата „О, Боже, бъди милостив към мене грешника“, младият Симеон преживява нещо неочаквано, което описва по следния начин: „Изведнъж върху него засвети отгоре, в изобилие, едно божествено озарение, което изпълни изцяло мястото. Пред това явление юношата не знаеше какво да мисли. Не разбираше вече дали се намира у дома си, нито дори дали има покрив над главата си. Дори не усещаше дали е стъпил на земята… Бе облян от сълзи, изпълнен с радост и неизразимо ликуване. Тогава неговият ум се издигна до небето и откри една друга светлина, по-светла от тази, която беше близо“ (Кат. слово 22, 88-102).

Това преживяване обаче не променя веднага начина му на живот. Едва шест години по-късно, след подобна случка, Симеон решава да изтръгне от корен връзките си със света и да приеме монашество. С времето получава нови видения, които тълкува като белези за специалната Божия милост с уверение за спасение. Симеон изучава сериозно Светото писание и развива творчество със солидна библейска и богословска дълбочина.

Според епископ Уеър духовното учение на св. Симеон Нови Богослов съдържа три главни елемента от нуждата на всеки християнин: да познава лично Бога; да се изпълва с нетварната слава на Божията светлина; и да преживява срещата в тази светлина – тоест изпълнения с любов диалог между Христос и християнина.[5] Не може да не забележим как тук, в сърцевината на исихастка духовност и характерна византийска изразност, прониква полъхът на новото хилядолетие, заредено с осъзнаване на човека като личност. Това съответно води до осъзнаването на вярващия човек като личност, стояща пред свръхличността на Бога. Началото на второто хилядолетие сл. Хр. като че ли е вече натоварено с предчувствия за културен ренесанс, за реформации и за обновителни църковни движения.

Така по свой специфичен начин Симеон Нови Богослов предвещава някои основни реформаторски идеи. На първо място, той поставя ударение върху темата за Божията благодат. За него тя е не само резултат от Христовото изкупително дело в полза на целия космос, а и предхождащо средство на спасението на отделния човек. Тя е незаслужена и безвъзмездна. Нейното проявление не е непременно следствие от някакви духовни упражнения, от аскеза, а напротив – много често, когато благодатта започва да действа, от страна на човека първоначално се наблюдава противодействие, „нехаене“. Но неустоимата любов на Бога довежда до обръщане към светлината: „Аз нехаех за моя Бог. Тогава Ти лично прояви милост, погледна ме, обърна ме и осветли моя мрак с Твоята светлина“ (Химн 37). Упованието в незаслужената Божия милост има първенство пред делата в спасителното дело. Тяхната роля не е равнопоставена (или синергична): „Господи, Ти знаеш, че никога не съм уповавал на моите дела за спасението на душата ми, а само на Твоята милост.“[6]

На второ място, тясно свързано с благодатта е разбирането на Симеон за оправданието на избрани чрез вяра. Забележително е как според него вярата не е лична заслуга, а сигурен белег на оправданието и преобразяването в Христос като неизбежен резултат на предопределението и призива на Бога: „Всички, които са повярвали в Христос, монаси или миряни, са предузнати и предопределени да станат съобразни с образа на Божия Син… Призованите са оправдани, а оправданите са прославени.“[7]

И все пак Симеон не пропуска да подчертае личната отговорност и личната жертвоготовност за поддържане на благочестив живот. Вярата е белег на оправданието. А белег на истинската вяра е безусловното следване на Христовите заповеди през целия земен живот.

На трето място, особено впечатляваща е позицията на Симеон Нови Богослов за предопределението. Той разбира колко е важно да се подчертае суверенитетът на Бога в Неговия спасителен план: „Онези, които трябва да се прибавят към Тялото Христово, са предопределени (προορισμενοι), записани (απογεγραμμενοι) и преброени (ηριθμηνοι)… Всички светии са предварително предопределени и познати. Святото Слово казва: „Дори космите на главата ви са преброени.“ Следователно всички светии са познати отпреди от Бога, едновременно предопределени и преброени, щом като са записани поименно в небесата“ (Ет. трактат 1, 8.1–17).

Наред с това Симеон разбира добре опасността от фаталистично интерпретиране на библейските текстове и поема пастирска грижа, за да насочи внимание към сърцето на Евангелието и към положителния аспект на предопределението: „Чувал съм мнозина да казват: „За какво да се подлагам на многобройни изпитания, да обявявам моето обръщение и покаяние, ако нито съм познат от Бога, нито съм предопределен да бъда спасен?“.

На такива въпроси той отговаря: „Ех, защо разсъждавате от гледна точка на това, което ви погубва, а не на това, което ви спасява? Защо се захващате с предпочитание за трудните откъси на боговдъхновеното Писание, та да извращавате смисъла им и да ги отделяте самостоятелно за ваше погубление? Не чувате ли Спасителя да заявява всеки ден: „Аз съм жив! Моята воля не е смъртта на грешника, а неговото обръщение към живота!“ Казал ли е на някои: „Не се покайвайте, няма да ви приема“, а на други – като на предопределени: „Покайте се, защото съм ви познал отпреди“? Никак даже!“ (Ет. трактат 2, 1.1). В това съчетание на вярност към библейското учение с благовестителска и пастирска находчивост за нейното приложение Симеон достига до максималната зрялост на пастир-реформатор.

Четвърти въпрос, по който Симеон се отличава от доминиращото разбиране в православието, е отношението между кръщението и новорождението. За мнозинството църковни отци новорождението се свързва органично и сакраментално с кръщението, което се представя като „изкъпването на новорождението“. За разлика от тях Симеон прави ясно разграничение между новорождението и тайнството на водното кръщение: „Никой да не казва: „От времето на светото кръщение съм приел Христос и Го имам.“ Такъв да научи, че не всички, които са кръстени, приемат Христос чрез кръщението, а само онези, които са утвърдени във вярата и са достигнали до съвършено познание, или онези, които чрез подготовка на пречистване са били добре предразположени за достъп до кръщението“ (Ет. трактат 10, 323-329).

Така за Симеон всеки, който претендира, че е християнин, трябва да изпита себе си дали е новороден. Белегът на принадлежност към Църквата е на първо място новорождението. Християнинът трябва да добие увереност в своето спасение още на тази земя: „Нека всеки от вас, братя… да изпита себе си: дали е приел Бог Слово, Който е дошъл; дали е станал дете на Бога (ει τεκνον Θεου εγενετο); дали е роден от Бога. Ето така той е станал християнин“ (Ет. трактат 10, 471-479).

На пето място, Симеон свързва новорождението с кръщението в Светия Дух: „Раждането тук означава духовното състояние, което става действително и видимо с кръщението в Светия Дух“ (Ет. трактат 10, 441-445). А според Симеон осезателен белег на кръщението на Светия Дух е това, което самият той е преживял във видение на Божията светлина. Той определя това преживяване като състояние на просветено от Духа съзнание. Но в по-късни негови текстове откриваме, че той вече не абсолютизира необходимостта от точно такова преживяване при кръщение в Светия Дух, а само нуждата от преобразяващото Му действие. То се осъществява с вътрешно изпълване с Божията светлина при срещата лице в лице между човека и богочовешката личност на Исус Христос.

Интересен е възгледът на Симеон Нови Богослов за църковната йерархия в неговата Беседа за изповедта. Симеон твърди, че намира основания за такова разбиране „в самото божествено и боговдъхновено Писание“. Водещият въпрос тук е кой е обдарен с власт да свързва и да развързва. Дали право да изслушват изповед и да дават опрощение имат само епископите и свещениците, както е установено в традиционните църкви? „Св. Симеон е безкомпромисен – пише Уеър. – Много монаси, непосветени в сан, са надарени със силата да свързват и развързват, но мнозина свещеници, епископи и патриарси са напълно лишени от нея. За св. Симеон решаващият критерий е дали човек притежава пряк опит по отношение на Светия Дух… От значение за Симеон Нови Богослов е не външното и видимо ръкополагане, а вътрешното и невидимо „от ръката Божия, тоест от Светия Дух“.[8]

Без да търсим пълна идентичност, може да отбележим, че в настойчивостта на Симеон Нови Богослов за кръщението в Светия Дух се долавят елементи на духовност, характерни за някои от движенията за обновяване на църквата след Реформацията в протестантския свят.

В цялото си творчество Симеон Нови Богослов отразява развитието на църковната традиция, без резки отклонения и противопоставяне. Същевременно той се изявява и като християнски богослов и учител, достигнал до изпреварващи прозрения, които по-късно ще получат развитие в Западна Европа и ще обновят Църквата. Така Симеон Нови Богослов с право може да се вмести в пантеона на забележителните християнски мислители и дори да се нарече „византийски евангелист“.

[1] Д. Игнатов, Един византийски предвестник на Реформацията – свети Симеон нови богослов (Зорница, 04/2017).

[2] Калистос Уеър, Тайнството на човешката личност (София, „Св. Албан и св. Сергий“, 2002), 142 стр.

[3] Периодът на първите вселенски събори, признати от цялата Църква. Б.а.

[4] Цел на това духовно движение е уподобяване с Бога и покой в Него с Христовата благодат. Б.а.

[5] Уеър, Тайнството…, 141 стр.

[6] Syméon le Nouveau Theologien, Hymne 42, 48–50.

[7] Syméon le Nouveau Theologien, Traités théologiques et éthiques 2, 2.4-13.

[8] Уеър, Тайнството…, 328-329 стр. (Беседа за изповедта 16).

Similar Posts