23 сеп. 2021 г.

Галериевият едикт за веротърпимост

 От последните писма на ап. Павел и заточението на ап. Йоан са изминали малко повече от две столетия. Раннохристиянски общности са възникнали в десетки градове из Мала Азия, Сирия, Северна Африка, Армения, Гърция, Тракия, Италия. Повечето се събират тихомълком в домашна среда, наричайки се просто еклесии, „събрания“. Канонът на Новия завет все още не е установен, Вселенските събори са в бъдещето, а вярата се разпространява от пътуващи проповедници и чрез преписвани на ръка книги. Културната връзка с юдаизма линее, докато християнските водачи все по-съзнателно насочват вниманието си към прецизното формулиране на основните учения на вярата и отхвърлянето на битуващите влиятелни ереси.

Според социолога Родни Старк върху езическата почва на Източното Средиземноморие през II век християнството се умножава с по 40 процента за всяко десетилетие. Старк анализира исторически свидетелства на четири равнища: юдейските корени на Евангелието; социалното положение на обръщенците; статута на жените в църквата; ролята на мъченическите жертви. На фона на пагубните епидемии, пожарите и природните бедствия себеотрицателната грижа за ближния и непоколебимата вероизповед на християните превръща техните общности в оазиси на взаимопомощта и надеждата.

Но от гледна точка управниците на Римската империя в това ново движение се таи подмолна заплаха. Неконтролируемото разрастване на Църквата, проникването на монотеистичната вяра на всички социални равнища, упоритото отхвърляне на божествения статут на императорите – всичко това превръща последователите на Исус Христос в неудобна за властите и неподлежаща на контрол подривна сила.

Един император, чието битие е свързано с град Сердика (дн. София), оставя паметна следа със своето настървено и брутално отношение към християните. Само за шест години на престола той осъществява мащабни акции срещу Църквата, изтребвайки хиляди вярващи. Ала в самия край на живота му мистериозна болест го пречупва и под негов натиск империята изготвя изключителен по рода си документ за равноправие между вероизповеданията. Името на императора е Галерий, а от неговия Едикт за веротърпимост (наричан още Сердикийски едикт) сега се навършват точно 1710 години.

 

Издигането на Галерий

Към края на II век в управлението на Римската империя настъпва историческа промяна. След като едва не се е сгромолясала под натиска на граждански войни, езически настъпления и политически хаос, империята навлиза в нова фаза: т.нар. „Доминат“. На престола се възкачват самовластни фигури, които занемаряват връзката със Сената, налагат почти абсолютна монархия, въвеждат източен дворцов церемониал и постановяват култ към владетеля, настоявайки да бъдат наричани dominus, „господар“.

При новото държавно устройство империята е разделена на източна и западна част, всяка от които се управлява от „август“ (абсолютен монарх) и посочен от него „цезар“ (негов наместник върху една четвърт от територията на империята и бъдещ наследник на престола). Сред първите управители на Домината се откроява името на пълководеца Гай Галерий Валерий Максимиан. През 293 г., след няколко успешни военни кампании, Галерий е забелязан от август Диоклециан, който го жени за дъщеря си Валерия и веднага след това го назначава за управител на дунавските провинции.

Галерий произхожда от тракийското племе даки. Името на баща му не е достигнало до нас, а майка му се е казвала Ромула. Според римския историк Флавий Евтропий (IV в.), той е роден през 250 г. недалеч от Сердика (дн. София). В детските си години е пасял животни, на което се дължи и прозвището му Арментарий: „пастѝр“. Древнохристиянският автор Луций Лактанций го описва като едър на ръст човек, със сприхава и коравосърдечна природа, недодялани жестове и грубиянски глас. Според същия летопис Галерий често изтъквал, че империята следва да се нарича не „римска“, а „дакийска“, тъй като според него това бил най-великият народ, а името „римски“ и „римлянин“ би трябвало да бъдат забранени.

 

Четирите едикта за гонение срещу вярващите

През 303-304 г. император Диоклециан издава четири указа за преследване на християните, а според Евсевий Кесарийски именно Галерий е основният подбудител на злокобната кампания. Въпреки че неговата съпруга Валерия и дъщеря им Приска тайно изповядват вяра в Христос, Галерий е тъкмо на обратния полюс. Той внушава на своя тъст, че е време да предприеме мерки за завръщане на империята към златните езически времена. Християнските църкви и богослужебни текстове следва да се унищожават, а последователите на Исус са поставени извън закона.

На 23 февруари 303 г., по време на ежегодния фестивал Терминалия (в чест на бога на граничните камъни Термин), Диоклециан и неговото протеже Галерий публично оповестяват намерението си да изкоренят християнството от пределите на империята под техен контрол. В първия указ е нарочена току-що построена църква в малоазийския град Никомедия (дн. Измит, Турция), столица на източната част на Тетрархията. Градският префект разбива вратите ѝ с помощта на десетки войници, изхвърля на улицата всички книги и ги изгаря, конфискува парите на църковната общност и разрушава цялата сграда до основи. И всичко това – под погледа на Диоклециан и Галерий.

Междувременно Галерий тайно е разпоредил да се подпали сградата на имперския палат в Никомедия, а сетне набеждава за това християните в града. Така гоненията преминават всякакви граници: навред из източната част на империята се изгарят къщи с цели семейства вярващи; мнозина са завързвани на групи и хвърляни във водоеми с окачени на вратовете тежки камъни; а един цял град в областта Фригия с преобладаващо християнско население е изпепелен заедно с обитателите му.

През лятото е обнародван втори едикт, с който всички епископи и свещенослужители са поставени под запрещение. Затворите толкова бързо се напълват с църковни водачи, че по спешност се налага да се освобождават други осъдени.

През ноември 303 г. наближава двадесетата годишнина от възцаряването на Диоклециан и по този повод излиза трети декрет, оповестен като проява на великодушие от страна на владетеля. С него се предлага снизхождение и амнистия за всички затворени епископи, които се съгласят да участват в езически жертвоприношения по повод юбилея на деспота.

Малко по-късно, на 30 април 304 г., следва и четвърти указ, издаден отново в Никомедия от възстановяващия се от тежко заболяване Диоклециан. Според него всички християни са задължени да излязат на площадите и да участват в принасянето на публични жертви. Всеки отказал получава смъртна присъда. Освен от очевидци като Евсевий Кесарийски и Луций Лактанций сведения за последвалите гонения срещу църквата получаваме и от по-късни автори като Оптат Милевски, Пруденций Клеменс, Василий Велики, Йоан Златоуст.

Въпреки всички амбиции да демонстрира могъщество и божествено величие, 20-годишното управление на Диоклециан приключва с крах. Съборен на легло от физическа немощ, той взема безпрецедентно решение да се оттегли от управлението. Лактанций описва неговото състояние така: „Поразен от двойна болест, той искаше да умре. Подскачаше и се въртеше с кипящо съзнание, неспособен да спи и да яде. Стенеше, пъшкаше, скимтеше и се измъчваше от телесни терзания, ту лежеше на леглото си, ту падаше на пода. И така, най-честитият в продължение на двадесет години император, сега сведен от Бога до нищожен живот, смазан от раните си и налегнат от озлобление, най-сетне от глад и умопомрачение сложи край на живота си.“

През май 305 г., след абдикирането на Диоклециан, Галерий получава пълната власт на Изток, усвоявайки титлата „август“. През шестгодишното си деспотично управление той полага всячески усилия да доведе докрай започнатите гонения. Изпълнението на четирите едикта е мащабно: Никомедия, Кападокия, Понт, Фригия, Сирия, Финикия, Палестина, Египет… Според Евсевий през тези години броят на християнските мъченици е достигал до 60-100 души на ден. В цялата история на Римската империя това е може би периодът на най-брутално преследване срещу последователите на Исус.

 

Повратната точка в живота на Галерий

През значителна част от управлението си Галерий е установен в град Сердика. Формално той владее Балканите и Мала Азия, ала властолюбието му е толкова силно, че е амбициран да постави начало на нова дакийска династия и затова се обгражда отвсякъде с лоялни протежета.

Именно при управлението на Галерий град Сердика се сдобива със статут на столица на новосформираната в края на III век административна единица Вътрешна (Средиземноморска) Дакия. Предполага се, че през тези години Галерий започва строежа на дворцовия комплекс между съвременната църква „Св. Неделя“ и ротондата „Св. Георги“. От този период датира и доскоро смятаната за най-стара известна църковна постройка, открита в центъра на българската столица в основите на днешната „Св. София“.

Според летописа на Луций Лактанций през 311 г. Галерий се оказва покосен от смъртоносна болест: „Злокобна язва се формираше в срамните му части и нарастваше постепенно. Лекарите се постараха да я отстранят. Но възпалението, след като беше почистено, се появяваше наново. Пукна се вена и изтече толкова кръв, че вече застрашаваше живота му…“ Съвременни медици предполагат въз основа на описанията, че става дума за т.нар. „гангрена на Фурние“: рядко срещано възпалително заболяване с остра патология и ниво на смъртност около 40 процента.

Угнетяван от яркия спомен за безславната кончина на своя тъст точно шест години по-рано, Галерий вероятно е смятал, че болестта е наказание свише поради многогодишната му злостна кампания срещу Христовите последователи. Изплашен до смърт и силно напълнял, той се усамотява в Сердика, търсейки избавление в минералните бани на древния град. Последните месеци от живота му са период на радикално преосмисляне на възгледите му, може би под влияние на вярващите жени в собствения му дом. 

Така през зимата между 310 и 311 г. Галерий изненадващо формулира текста на нов указ, отменящ всички гонения. Днес историята познава този документ като Галериев едикт за веротърпимост или Сердикийски едикт за толерантност. Съдържанието му достига до нас на латински благодарение на Луций Лактанций (De mortibus persecutorum, XXXIV-XXXV) и на гръцки чрез Евсевий Кесарийски (Църковна история VІІІ:17). През април 311 г., точно шест години след четвъртия указ на Диоклециан, в бъдещата българска столица е подписано това историческо постановление, което придава на християнството безусловен статут на „законна религия“, равнопоставена с всички останали в Римската империя.

„С оглед на нашата милост и неизменен обичай да даваме прошка на всички – пише Галерий, – ние с най-голяма готовност счетохме, че следва да разпрострем снизхождението си и върху това, те пак да са християни и да възстановят съборите си, но така, че да не извършват нищо противно на реда.“ Текстът отменя гоненията, дава свобода на молитвите и гарантира сигурност на домовете и живота на изповядващите християни. Уточнява се, че по-късно ще бъде разпратено и отделно писмо с конкретни насоки за изпълнението на разпоредбите.

Едиктът е обнародван формално на 30 април 311 г. в източната столица Никомедия: същото място, откъдето през 303 г. са започнали масовите гонения, и на същата дата, на която по-рано е огласен четвъртият едикт. Подписват го четиримата тетрарси: Галерий, Максимин Дая, Лициний и Константин.

Броени дни след оповестяването на Сердикийския едикт, август Галерий умира на 61-годишна възраст. Допълнителното писмо така и не бива изпратено, а самият едикт остава само на хартия. Той така и не довежда до реабилитиране на християните и възстановяване на имуществото им. До това се стига две години по-късно, когато западните императори Константин и Лициний се срещат в град Медиолан (дн. Милано). След двустранни дискусии те публикуват нов указ, останал в историята като Медиолански едикт. В него окончателно се издава разпоредба за връщане на конфискувано имущество, освобождаване на християните от тъмница и забрана за последващи гонения от страна на властите.

Сердикийският едикт на император Галерий обаче е първият по рода си държавен документ, осигуряващ на християните свободно изповядване на вярата. Парадоксално, но името на същия човек, нанесъл толкова щети на Църквата, в крайна сметка влиза в наименованието на тъй важния едикт за пълна реабилитация и публична равнопоставеност на християнството в Римската империя.

 

 

Галериев едикт за веротърпимост

Наред с останалото, което разпореждаме все за обществено благо и полза, по-рано ние искахме всичко да бъде изправено според древните закони и обществения ред на римляните; затова се погрижихме, щото и християните, които са изоставили вярата на своите отци, да се върнат към благоразумието. Понеже поради някаква приумица ги е обладало такова своеволие и безумие, че да не следват установленията на древните, които по-рано са утвърждавали (и) техните предци, те са съставили закони, спазват ги и на различни места събират разни народи според своето виждане и всеки както си иска. Ето защо, когато от наша страна последва заповед да се възвърнат към установеното от древните, мнозина се поддадоха на заплахата от съд, но не малко се погубиха (и по един или друг начин посрещнаха смъртта).

Но понеже мнозина остават твърди в своето убеждение, а виждаме и че не въздават подобаваща почит и поклонение към боговете, нито зачитат Бога на християните с оглед на нашата милост и неизменен обичай да даваме прошка на всички, ние с най-голяма готовност счетохме, че следва да разпрострем снизхождението си и върху това, те пак да са християни и да възстановят съборите си, но така, че да не извършват нищо противно на реда.

С друго писмо ще изясним на съдиите към какво трябва да се придържат.

От тук, в съответствие с това наше снизхождение, нека те се молят на своя Бог за нашето, на държавата и за своето собствено здраве и пребъдване, така че и държавността да остане във всичко здрава, и те да могат необезпокоявано да обитават домашното си огнище.[1]

[1] Българският текст е заимстван от превода на Столична община, изложен на специално табло до базиликата „Св. София“ по повод 1700 години от публикуването на Сердикийския едикт.

Similar Posts