23 сеп. 2021 г.

Спасение и идентичност: спасяването на българските евреи

Познавам чичо Аврам от дълго време. Дребен, но жилав, вече на възраст, но все още помнещ събитията от преди седемдесет и пет години. “За нас евреите, споделя той, 10 март 1943 г. не е тъжна дата. Тогава ние бяхме спасени от депортация. Това е радостен ден. Аз затова и останах – защото обичам България, дължа ѝ живота си”

Всички малко или много знаем за ролята на Българската православна църква и част от нейните йерарси за спасението на нашите евреи. Знаем за героичната постъпка на митрополит Кирил, който влиза в двора на Пловдивското училище, където са затворени евреите за депортиране. За неговия гръмогласен вик: “Където отивате вие, там съм и аз!” За светкавичната му телеграма, в която без изричната санкция на Светия Синод пише: “Негово Величество, Цар Борис III, Двореца София, Ваше Величество, В Име Божие, усърдно моля за милост към евреите! – Пловдивски КИРИЛ” (Михаел Бар-Зоар “Извън хватката на Хитлер”, София, 1999).

А знаем ли какво сме направили ние – протестантите?

По този повод се разрових в архивите на Първа евангелска църква в София. Останах дълбоко впечатлен от дейността на църквата през периода 1941 – 1944. Двама са пастирите, които обслужват църквата тогава – пастир Асен Симеонов (1939 – 1941) и пастир Васил Зяпков (1941 – 1948). Веднага след влизането в сила на Закона за защита на нацията (началото на 1941 година), п-р Симеонов започва усилено да проповядва срещу насилието и униженията на евреите. Това до такава степен вбесява властта, че той е арестуван и свален публично от амвона с белезници на ръце по време на сутрешна неделна проповед. Забранява му се да проповядва и е принуден да се върне към адвокатската си професия. Пътува често до Цариград, за да се среща с дипломатически представители и да урежда пътнически книжа на хора от еврейски произход. Не се знае на колко души е помогнал, но се говори за минимум 300.

Когато п-р Зяпков заема амвона събитията са много бурни. Поражда се различен по степен натиск към правителството и Двореца за депортация на българските евреи. Ако четете внимателно архивната книга с протоколите на Духовния съвет на църквата от онова време, ще видите, че се наблюдава нарастване на броя хора от еврейски произход, които приемат Христовото учение и желаят да се кръстят. Става дума за поне 130 души за периода януари 1941 – май 1944 година.

Кръщенията до такава степен нажежават атмосферата, че през пролетта на 1943 Духовният съвет на църквата прави две извънредни заседания – на 26 и 27 май – където изказва своето писмено становище: “Масови кръщения на лица от еврейски произход в нашата църква не могат да стават, защото това е противно на нашето разбиране и вярване относно великото християнско тайнство. Последното трябва да става само по съвест и вяра.”. Изглежда ръководството на църквата спазва това си решение, защото за всяко кръщение има среща с кандидатите и събеседване за тяхната вяра. Едва след уверение, че те са вярващи, се взема решение за тяхното кръщение.

И аз си помислих, да, прав е чичо Аврам да се радва, че са се спасили от депортация. А докато траят тези бурни процеси в обществото, църквата работи “на тихия фронт”, проповядва е спасение само чрез вяра в Исус Христос като Месия и Господ. Спасява е толкова много евреи от една много по-ужасна “депортация”!

Но не съм прав! Църквата не си мълчи в онова време. На това второ заседание от 27 май 1943 г., Духовният съвет е уведомен от пастира си Васил Зяпков за следното: “Пастирът съобщи…за молбата, която Религиозният представител на Обединените евангелски църкви в България и той самият са отправили до Н. В. Царя, молейки го, ако е възможно да бъдят показани известни милости за преселваните в провинцията израилтяни. Духовният съвет остана благодарен за направеното от двамата пастири.”

Църквата издига своя глас високо – за да покаже както ценностна система, така и спасение. Да насочи и евреи, и неевреи към Господ Исус Христос, към Неговото величаво Царство. По трънливия път обаче, църквата показва своята истинска идентичност. На изключителна грижа и любов към себеподобните, към клоните на маслината (Римл. 11: 16 – 25), към онези, за които апостолът казва, че даровете и призванието им са неотменими (Римл. 11: 29). От друга страна на безкомпромисност по отношение на вяра и практика, защото “няма под небето друго име, дадено между хората, чрез което трябва да се спасим” (Деяния 4: 12).

Ето от такова “гражданство” имаме нужда най-много днес! Когато “ни пари под краката”, да знаем как да постъпваме. Когато е трудно, да знаем кое е ценното. Когато трябва – да жертваме себе си!

Нека тази годишнина от спасяването на българските евреи накара хора като чичо Аврам да се замислят за себе си. Но и да напомни на Църквата днес за “Протокола,” по който трябва да живее, за да проповядва евангелието с високо вдигната глава, без страх, че някой ще й стори нещо.

Similar Posts