В началото на XVI век влиянието на реформаторските идеи нараства прогресивно във френските територии, главно в градовете, сред по-добре образованата средна класа. Възникват първите добре организирани протестантски църкви. След 1534 г. обаче положението на протестантите във Франция рязко се влошава. От симпатизант, крал Франсоа І се превръща в техен последователен враг. През втората половина на века напрежението между католици и протестанти, наричани още хугеноти, достига своя апогей, с осем последователни религиозни войни и жестоки преследвания.
Първата религиозна война (1562-1563 г.) избухва след т.нар. „клане във Васи“. На първи март 1562 г. представителят на влиятелна католическа фамилия Франсоа дьо Гиз навлиза в град Васи с отряд конници и под претекст, че протестантите нарушават правилото за събрания извън стените на града, избива всички присъстващи на неделното богослужение. Това дава сигнал на екзалтирани католически военизирани отряди да постъпят по същия начин в Тур, Сенс, Руан, както и в провинциите Мен и Анжу. В Тулуза по подобен начин са избити над три хиляди мъже, жени и деца. Протестантите се организират в съпротивително движение и нанасят редица поражения на така възникналия противник. Първата религиозна война се води с променлив успех ту за едната, ту за другата страна. До 1570 г. ще има още две религиозни войни, последвани от нетрайни примирия.
През 1559 г. крал Анри ІІ умира, след като по непредпазливост е ранен от Габриел дьо Лорж Монгомъри в рицарски турнир. През 1560 г. управлението на кралството се поема от вдовицата му Катерина Медичи, регент на 10-годишния Шарл ІХ (1550-1574 г.). Запазила дълго своето влияние в политиката, тя предлага брачен съюз на протестантския принц Анри Наварски с нейната дъщеря Маргьорит дьо Валоа. Венчавката е насрочена за 18 август 1572 г. Този брак не се одобрява нито от папата, нито от прокатолическата партия. Кралицата-регент обаче изглежда готова на този компромис, за да запази целостта на страната и да възстанови финансовата стабилност. Но за гостите на тържеството от протестантската аристокрация се подготвя тежък удар. Това става може би с нейно знание и въпреки предишните уверения на вече пълнолетния Шарл ІХ за толерантност и защита от посегателства.
Датата 24 август 1572 г. е белязана от масовото клане на протестанти през прословутата Вартоломеева нощ.[1] Събитието произвежда заразяващ ефект и в други градове като Орлеан, Лион, Бордо, Руан и Тулуза, където са избити хиляди протестанти, без оглед на пол и възраст. Жертвите се изчисляват на около три хиляди в Париж и общо между пет и десет хиляди в цяла Франция. Предприема се систематична кампания за връщане към католическото изповедание – както с убеждение, така и със заплахи под формата на социален, политически или икономически натиск. Всичко това дава резултат най-вече в северните части на Франция.
Същевременно някои големи протестантски общности на юг успяват да се съхранят и да отстояват своята идентичност. Мнозина емигрират в страни, където животът им не е застрашен. През целия период на тези преследвания около 200 000 души емигрират към Швейцария и Германия, а по-късно и към Нидерландия, Южна Африка и Северна Америка. Женева става известна като „града на преселниците“. Франция губи както част от аристокрацията, така и голяма част от средното съсловие, което има най-голям принос за икономическото и културното развитие на страната. А град Берлин дължи до голяма степен своето нарастващо благосъстояние на преселници хугеноти.
Крал Шарл ІХ умира две години след Вартоломеевата нощ, едва на 24 г. Брат му Анри ІІІ (1551-1589 г.) заема престола през 1574 г. Преследва хугенотите, но от политически интерес се съюзява с немски протестантски князе и със съпруга на сестра си (Анри, вече крал на Навара) срещу фамилията Дьо Гиз.
След 15-годишно царуване Анри ІІІ е убит от католически монах. Оказва се, че той е признал Анри Наварски като единствен законен престолонаследник на Франция. Същият е син на Жана д’Албре и Антоан дьо Бурбон, по чиято линия идва правото за френския престол. Ранното си религиозно възпитание Анри Наварски получава от своята майка с калвинистични убеждения, което ще го доведе до съзнателното приемане на реформаторската вяра. При годежа и встъпването си в брак с Маргарит дьо Валоа той е едва на 19 години. Венчавката се извършва по необичаен начин. Размяната на обещания се извършва на естрада пред „Нотр-Дам“. След това младоженецът въвежда Маргьорит в катедралата, но не присъства на благословението от католическия епископ. По-късно Анри се връща и отвежда своята съпруга.
Веднага щом става ясно, че законният престолонаследник е Анри Наварски, католиците (обединени в т.нар. „Лига“) категорично отказват да допуснат протестант да управлява Франция. Тогава Анри прави компромиса да приеме католицизма. Смята се, че по този повод той е отбелязал слендото: „Все пак Париж си струва една меса.“ Така става възможно на 24 февруари 1594 г. той да бъде коронован като крал Анри ІV.
Новият монарх не забравя протестантските си корени и води политика за промяна на положението в кралството. Насилията спират четири години след възкачването на крал Анри ІV на френския престол с издаването на Нантския едикт на 13 април 1598 г. По онова време наречен Едикт на умиротворението, този документ осигурява мир в страната най-малко за следващите десет години. С него кралят постига няколко цели: укрепва монархическата власт; установява условия за мир; и дава възможност за икономическо възстановяване на страната.
Едиктът предоставя на протестантите особено големи права: амнистия; свобода на богослуженията в определени места и в 3500 замъка; осигуряване на около 150 защитени места; и дори компенсации от кралската хазна. За да бъде съден един протестант в градове като Бордо, Гренобъл или Кастр, половината членове на съдебния състав трябва да бъдат протестанти. Общностите на протестантите вече имат право да откриват свои учебни академии. Предвидени се 45 000 екю за подпомагане на служението на пастири. Нантският едикт се прилага ефективно в по-голяма част от кралството поради властта и авторитета, които си е спечелил крал Анри ІV.
За успешната вътрешна политика на Анри допринася и присъствието на верни съветници – умерени католици и протестанти като принц Сюли (първи министър) и Вилроа (външен министър).
За доста дълъг период Анри ІV води миролюбива политика и спрямо своите съседи (дори и спрямо опасния съсед Испания), като същевременно с това преустройва войската. Неговото управление е прекъснато на 14 май 1610 г. от фанатизиран католик, който го напада в каляската му и го пробожда смъртоносно.
След смъртта му гоненията срещу протестантите се възобновяват. На престола се възкачва Луи ХІІІ, който на 28 юни 1629 г. заменя Нантския едикт с т.нар. Едикт на милостта от Алес. С него се отменят защитените места за протестантите и се забраняват политическите им събрания, но се запазва установеното право на свободно практикуване на богослужения (с изключение на Париж). След смъртта на Луи ХІІІ настъпват още по-тежки времена, особено по времето на „краля-слънце“ Луи ХІV.
Оценките на Нантския едикт не са еднозначни, особено като се вземе предвид историческият контекст и манталитет, в който се прилага. Въпреки редица свободи, той не удовлетворява напълно протестантите, защото не им дава право да провеждат своите богослужения където желаят (за разлика от католиците). Макар и „със свободна съвест“, на поданиците се внушава пълно подчинение и преданост към краля умиротворител и благодетел, а това на свой ред довежда до развиване на (осъзнат или не) култ към краля. Кралската власт е едва ли не сакрализирана и достига своя апогей при управлението на Луи ХІV.
Това положение продължава чак до 1787 г., когато по времето на Луи ХVІ се приема Версайският едикт – доста закъснял документ в навечерието на Френската революция.[2]
[1] Вж. статията по темата във в. Зорница, 08/2017.
[2] Вж. още: Данаил Игнатов, История на Църквата в епохата на Ренесанса и на Реформацията, ХVІ-ХVІІ век (Нов човек, 2017), 218-220 с.; Dan Graves, The Edict of Nantes (Christianity.com, 2010).
