Познавам чичо Аврам от дълго време. Дребен, но жилав, вече на възраст, но все още помнещ събитията от преди седемдесет и пет години. „За нас евреите, споделя той, 10 март 1943 г. не е тъжна дата. Тогава ние бяхме спасени от депортация. Това е радостен ден. Аз затова и останах – защото обичам България, дължа ѝ живота си.“
Всички малко или много знаем за ролята на Българската православна църква и част от нейните йерарси за спасението на нашите евреи. Знаем за героичната постъпка на митрополит Кирил, който влиза в двора на Пловдивското училище, където са затворени евреите за депортиране. За неговия гръмогласен вик: „Където отивате вие, там съм и аз!“ За светкавичната му телеграма, в която без изричната санкция на Светия синод пише: „До Негово Величество, цар Борис III, двореца в София, Ваше Величество, в име Божие, усърдно моля за милост към евреите! Пловдивски Кирил.“[1]
А знаем ли какво сме направили ние, протестантите?
По този повод се разрових в архивите на Първа евангелска църква в София. Останах дълбоко впечатлен от дейността на църквата през периода 1941-1944 г. Двама са пастирите, които обслужват църквата тогава – пастир Асен Симеонов (1939-1941 г.) и пастир Васил Зяпков (1941-1948 г.). Веднага след влизането в сила на Закона за защита на нацията (началото на 1941 г.), п-р Симеонов започва усилено да проповядва срещу насилието и униженията на евреите. Това до такава степен вбесява властта, че той е арестуван и свален публично от амвона с белезници на ръце по време на сутрешна неделна проповед. Забранява му се да проповядва и е принуден да се върне към адвокатската си професия. Пътува често до Цариград, за да се среща с дипломатически представители и да урежда пътнически книжа на хора от еврейски произход. Не се знае на колко хора е помогнал, но се говори за минимум триста души.
Когато п-р Зяпков заема амвона събитията са много бурни. Поражда се различен по степен натиск към правителството и Двореца за депортация на българските евреи. Ако четете внимателно архивната книга с протоколите на Духовния съвет на църквата от онова време, ще видите, че се наблюдава нарастване на броя хора от еврейски произход, които приемат Христовото учение и желаят да се кръстят. Става дума за поне 130 души за периода от януари 1941 г. до май 1944 г.
Кръщенията до такава степен нажежават атмосферата, че през пролетта на 1943 г. Духовният съвет на църквата прави две извънредни заседания (на 26 и 27 май), където изказва своето писмено становище: „Масови кръщения на лица от еврейски произход в нашата църква не могат да стават, защото това е противно на нашето разбиране и вярване относно великото християнско тайнство. Последното трябва да става само по съвест и вяра.“ Изглежда ръководството на църквата спазва това си решение, защото за всяко кръщение има среща с кандидатите и събеседване за тяхната вяра. Едва след уверение, че те са вярващи, се взема решение за тяхното кръщение.
И аз си помислих, да, прав е чичо Аврам да се радва, че са се спасили от депортация. А докато траят тези бурни процеси в обществото, църквата работи „на тихия фронт“, проповядва е спасение само чрез вяра в Исус Христос като Месия и Господ. Спасява е толкова много евреи от една много по-ужасна „депортация“!
Но не съм прав! Църквата не си мълчи в онова време. На това второ заседание от 27 май 1943 г., Духовният съвет е уведомен от пастира си Васил Зяпков за следното: „Пастирът съобщи… за молбата, която Религиозният представител на Обединените евангелски църкви в България и той самият са отправили до Н. В. Царя, молейки го, ако е възможно, да бъдат показани известни милости за преселваните в провинцията израилтяни. Духовният съвет остана благодарен за направеното от двамата пастири.“
Църквата издига своя глас високо – за да покаже както ценностна система, така и спасение. Да насочи и евреи, и неевреи към Господ Исус Христос, към Неговото величаво Царство. По трънливия път обаче, църквата показва своята истинска идентичност. На изключителна грижа и любов към себеподобните, към клоните на маслината (Римл. 11:16-25), към онези, за които апостолът казва, че даровете и призванието им са неотменими (Римл. 11:29). От друга страна на безкомпромисност по отношение на вяра и практика, защото „няма под небето друго име, дадено между хората, чрез което трябва да се спасим“ (Деян. 4:12).
Ето от такова „гражданство“ имаме нужда най-много днес! Когато „ни пари под краката”, да знаем как да постъпваме. Когато е трудно, да знаем кое е ценното. Когато трябва – да жертваме себе си!
Нека тази годишнина от спасяването на българските евреи накара хора като чичо Аврам да се замислят за себе си. Но и да напомни на Църквата днес за „Протокола“, по който трябва да живее, за да проповядва евангелието с високо вдигната глава, без страх, че някой ще ѝ стори нещо.
[1] Михаел Бар-Зоар, Извън хватката на Хитлер (София, 1999).
