През месец май 1536 г. в немския град Витенберг се провежда среща на лютерански и реформаторски[1] богослови с цел да се преодолеят различията относно характера на присъствието на Христовото тяло и кръв при отслужване на Евхаристията (Причастието). Лутер пристига на срещата във Витенберг изпълнен с мрачни подозрения. Тъкмо когато изглежда, че германските и швейцарските протестанти са близо до съгласие, Хайнрих Булингер[2] издава отново произведенията на Цвингли. Той възхвалява човека, чието богословие Лутер ненавижда. А Мартин Бусер[3], застъпникът на примирението, пише предговор към публикуваните писма на Еколампадиус, който споделя възгледите на Цвингли. Какъв сигнал му изпращат тези двамата? Е, великият реформатор не възнамерява да отстъпи и на сантиметър от своето учение!
Мартин Бусер е подготвял цели седем години свикването на среща между лутерански и швейцарски богослови. Протестантите са разделени в разбирането си за тайнствата. Някои смятат, че Христовото тяло и кръв присъстват реално в евхаристийните елементи. Други казват, че хлябът и виното не са нищо повече от символи. Поради тези спорове общението между протестантите е затруднено. Бусер е убеден, че може да се стигне до съгласие, и настоява за това пред всички, които са склонни или не са склонни да го слушат. Началото не е обнадеждаващо – малцина проявяват интерес към проблема. Но Бусер е упорит и оптимизмът му е възнаграден. Той успява да проведе добър разговор с Филип Меланхтон, най-близкия Лутеров сътрудник, и да го спечели за каузата.
Самият Лутер започва да мисли, че разногласията могат да бъдат изгладени. Но публикуването на книгите на Цвингли и Еколампадиус му действа като плесница. В навечерието на срещата той заявява, че няма да се включи в никакви дискусии, докато не бъдат преодолени трудностите относно Господната трапеза.
Тогава Бусер протестира, че подозренията спрямо него са неоснователни. Лутер разпитва и други швейцарски делегати и накрая установява с удовлетворение, че е налице висока степен на съгласие. От своя страна Меланхтон е сигурен, че от срещата няма да произлезе нищо добро. Той се опитва да осуети откриването ѝ и се появява със закъснение. Лутер го моли да подготви проект за съгласие. Все още съмняващ се в успеха на начинанието, Меланхтон откликва и на 26 май 1536 г., преди 480 години, представя документа на участниците. В него се твърди, че с евхаристийния хляб вярващите приемат истинското тяло на Христос – което по същество е лутеранското схващане. А тези, които приемат хляба недостойно, сами се поставят под осъждение (вж. І Кор. 11:29).
В неделния ден швейцарските и лутеранските делегати вземат участие в съвместна Господна трапеза. В понеделник те подписват споразумението с уточнението, че то няма да влезе в сила, докато техните църкви не го приемат. Всички напускат Витенберг обнадеждени, че е постигнато окончателно съгласие.
Но тази надежда е обречена на крушение. На раздяла Бусер връчва на Лутер Първото швейцарско вероизповедание: верую, съгласувано между реформаторите в Цюрих, Базел, Берн и Страсбург. Лутер го приема с неохота, а няколко години по-късно подновява критиките си с остър тон. По-рано той е нарекъл вече покойния Цвингли несторианец[4] и швейцарците не могат да преглътнат тази обида. Така историческият шанс да се постигне доктринално съгласие е пропуснат. Учтива дискусия между двете страни се води още няколко години след споразумението от Витенберг, но без напредък. В крайна сметка обаче самият Бусер загубва интерес към проблема. Усилието за обединение на ранното протестантство пропада.
Междувременно Булингер започва интензивни контакти с Калвин, за да постигне решение на проблема с Евхаристията. След няколкогодишни трудни преговори през 1549 г. се стига до консенсус (Consensus Tigurinus). Запазва се цвинглианското символично тълкувание на причастието, но се подчертава духовното присъствие на Христос при тайнството, на което Калвин особено държи. Документът е категорично отхвърлен и осъден от лутераните. Той обаче допринася за постепенно сближаване между последователите на Цвингли и калвинистите, което води до зараждането на реформираната църковна традиция.
[1] Под „реформаторски“ се разбира църковна и богословска принадлежност към едно от двете основни швейцарски течения, водени от Цвингли и Калвин, произлизащи от общото движение на Реформацията, чието начало Мартин Лутер поставя през 1517 г.
[2] Швейцарски реформатор (1504-1575 г.), наследник на Цвингли, начело на църковната община в Цюрих.
[3] Германски реформатор (1491-1551 г.), работил предимно в Страсбург.
[4] Несторий (386-450 г.) разграничавал човека Исус от Божия Син, който се бил вселил в него при кръщението в река Йордан. Учението му е осъдено като еретично на Третия Вселенски събор в Ефес (431 г.).
