08 фев. 2023 г.

Излагай право Словото на истината

Живот и служение на п-р Димитър Ников

Роден съм на 10 май 1921 г. в град Дупница. Произлизам от бедно православно семейство. Бяхме шест деца – четирима братя и две сестри. Аз съм най-малкият от всички. Споменът за майка ми е смътен: помня я на болничното легло. Почина, когато бях на седем години. Баща ми Стоичко почина десет години по-късно.

Понеже бях много слаб физически, ме взеха в училище една година след връстниците ми. В началото за образованието и прехраната ми се грижеха моите по-големи братя и сестри. През летните ваканции работех. Бил съм чирак в бръснарски салон, където работеше един от братята ми. Друг от тях беше обущар през летния сезон в Рилския манастир. Той ми направи сандъче за лъскане на обувки. Заедно с трима роми съм лъскал обувки, носил съм багажа на посетителите на манастира. Работил съм в Дупница в склад за дървен материал и вар. Носил съм тежки греди и дъски, гасил съм и съм разтоварвал вар от каруци, вадил съм гасена вар от дълбоки ями. Полагал съм разнообразен тежък физически труд, но наред с това успях да завърша прогимназия.

Около 1930 г. от Асеновград е дошъл в Дупница брат Апостол Папратилов заедно със своята съпруга Еленка, добра негова помощница в духовната работа. Като книжар към Библейското дружество, чийто директор по това време е Георги (Жорж) Попов, брат Апостол е пътувал с магаре, натоварено с библии и духовна литература. От Дупница е изминавал разстоянието до границата, по села и паланки, чак до гр. Петрич. В техния дом започва събиране на малка група, повярвали от благовестието им. Една от моите снахи – Невена, родена в с. Стоб, приютена в сиропиталището на гр. Самоков, научила за тази малка група вярващи. Тя ме заведе на тези събрания. Започнах да чета Божието слово. От с. Стоб са и двамата пастири Костадин Бозовайски и Васил Ангелов, който по-късно ми стана духовен наставник и добър семеен приятел.

През 1936 г. тази млака общност бе посетена от д-р Бернард Форбс от Англия и неговата съпруга Зорка, медицинска сестра, родом от Поповица. По време на престоя им в Дупница една от проповедите на д-р Форбс беше върху III Царе 18:21: „Докога ще се колебаете между две мнения? Ако Йехова е Бог, следвайте Го! Но ако Ваал е бог, следвайте него!“

На 25 октомври 1936 г., неделя вечер, някои от църковните посетители вече си бяха тръгнали. Като видя моето съкрушение и сърдечното ми желание за увереност в спасението ми, д-р Форбс се обърна към мен: „Прочети Йоан 3:16.“ Прочетох го. След това ме помоли да го прочета отново, като сложа моето име на мястото на думите „нито един“: „Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине МИТКО, който вярва в Него, а да има вечен живот.“ Веднага разбрах, че Исус е дошъл и пострадал за всички, но и за мен, и щом вярвам от сърце и се покайвам, значи съм спасен и имам вечен живот.

Коленичихме да се помолим. В моя плач Бог ми даде онази увереност, от която толкова много се нуждаех. Вече не се молех за прощение, а думите ми бяха думи на благодарност към Бога. Веднага обиколихме няколко от вярващите семейства, за да споделят и те моята радост. Дълго звучеше песента: „Ден честит, ден блажен, когато аз бях опростен“.

Кръщението на Димитър Ников на 1 ноември 1936 г.

На следващата неделя, 1 ноември 1936 г., беше водното ми кръщение. То се състоя в река Бистрица. Моята снаха Невена, сестра Надежда Манова от с. Рила, брат Любчо Папратилов и аз бяхме кръстени от д-р Форбс. Той ми подари стиха от II Тимотей 2:15: „Старай се да се представиш одобрен пред Бога работник, който няма от що да се срамува, като излагаш право Словото на истината.“

Обикнах Господ Исус и Божието слово! Като младеж, преди военната си служба съм разнасял библии и духовна литература до гр. Петрич. След преминаването на немските войски съм посещавал Македония: Муртино, Колешино, Моноспитово, Раклиш, Струмица, Радовиш и съм разпространявал Божието слово и българска духовна и класическа литература. Правил съм това в качеството си на неплатен пътуващ благовестител, с колело и пеша. Често съм бил заплашван от полицията и местните православни свещеници.

През 1943 г. ме взеха войник в гр. Драма. По-късно ме преместиха на едно малко беломорско пристанище – Неа Перамос. През 1945 г. участвах във втората фаза на войната, в Унгария. По Божия милост останах жив. В студ, безкрайни походи, сражения, с пробит от куршуми шинел, но останах невредим. Участвах в известната битка при р. Драва. Награден съм с орден за храброст. Но по-важното за мен беше, че Словото беше с мен – в раницата си носех джобна Библия.

През юни 1945 г., след повече от шест месеца, прекарани на фронта се завърнах в България. През 1946 г. започнах работа в София на ул. „Раковски“ в търговската кантора за бензин и масла на Георги Гюров. Наблизо работеше като дърводелец брат Васил Кожухаров, с когото се познавахме и който ми съдейства за започване на работа. Квартира ми беше килерът – малка стаичка под стълбището на апартамента на моя шеф, който се отнасяше много добре с мен. По това време посещавах събранията на Стефан Стефанов, редактор на сп. Духовно слово. Включвах се и в богослуженията на баптистката и методистката църква по времето на п-р Никола Михайлов и п-р Цветан Литов.

През 1947 г. се запознах с моята бъдеща съпруга, Стефанка, от Асеновград, дъщеря на дякона на църквата Иван Найденов. През септември същата година се венчахме. Установихме се в Асеновград. Тогава пастир там беше Симеон Илиев. По време на пастирския процес го задържаха. Богослуженията се поеха от дяконите Иван Найденов, Ангел Спасов и братята Ангел Драгнев, Руско Кабакчиев, Георги Кабакчиев и от мен. С братята Руско Кабакчиев и Ангел Драгнев сме посещавали и водили служби в с. Коматево, където църквата беше без пастир по това време.

След задържането п-р Илиев и аз бях викан в милицията, разпитван и заплашван. На стената в участъка имаше закачен шмайзер. Цивилният агент ме заплашваше с него „Сега ще те изпратя в Америка.“ Слава Богу, не използваха шмайзера, но шамарите не бяха малко. При друго привикване ме разпитва самият началник – униформен офицер, известният в града Тушо. Донесоха една тетрадка. „Този ли е големият проповедник?“ – кимна към мен той, разгръщайки тетрадката. Започна да чете. Бяха части от мои проповеди, но имаше и много неща, които никога не бях споменавал. Бяха просто доноси. Казвах си мислено: „Това е вярно! Не е вярно….“ Освободиха ме. Привикаха и брат Георги Кабакчиев, който тогава беше председател на младежкото дружество. Забраниха младежките събрания, взеха печата на дружеството.

По това време с моята съпруга работехме мутафчийство. Предяхме козинови изделия – дисаги и торби за коне.

През 1948 г. ни се роди първият ни син, Благовест, през 1952 г. вторият – Емануил. Аз успях да постъпя на работа в дървообработващ завод като фрезист в бъчварски цех.

През май 1956 г. бях поканен от Евангелския баптистки съюз да отида проповедник в Казанлък, където пастирят Атанас Георгиев беше починал. Там през същата година се роди третият ни син Стойчо, а през 1962 г. дъщеря ни Елисавета. През единадесет трудни години на заплахи и ограничения бях пастир на Казанлъшката църква.

През 1967 г. бях поканен за пастир на Евангелската баптистка църква в Пловдив. Там обществото е основано през двадесетте години на миналия век от Иван Изев, преселник от Беломорието. В бедния пловдивски квартал „Кючюк Париж“ с неговата съпруга започнали да събират децата от махалата, да им говорят за Исус, да им подаряват християнски книжки с картинки. Постепенно децата довели своите родители и така постепенно се създало общество от вярващи. По късно по време на комунистическия режим обществото се регистрира като църква към Баптисткия съюз.

За кратко през 1965-1966 г. пастир на тази църква е Иван Игов от Берковица. След неговата смърт църквата остава без пастир. Аз и моето семейство се преместихме от Казанлък през октомври 1967 г. По това време старият пастир Иван Изев беше вече доста възрастен и живееше със съпругата си в църковната сграда. Ние се установихме в с. Куклен, на дванадесет километра от Пловдив, в дома на наша далечна роднина. Беше много трудно пътуването на шестчленното семейство. Но не ни даваха жителство в Пловдив, нито имахме възможност да наемем квартира. През този период синовете ми отбиха военната си служба. Тъй като бях пастир, и тримата бяха пратени в Строителни войски. През 1972 г. ни дадоха временно жителство в Пловдив, което всяка година трябваше да бъде подновявано. Установихме се на квартира у едно семейство, приятели на църквата, които по-късно повярваха. Многократно бяхме заплашвани от властите с изселване и отказ за продължаване на жителството. През 1978 г. излезе закон за многодетните и крайно нуждаещите се семейства без жилище. Единствено с Божията намеса ни дадоха апартамент под наем в новостроящия се жилищен комплекс „Тракия“. През същата година пак по Божия милост получихме постоянно жителство.

През тези повече от петдесет години на трудности, оскъдица, ограничения и заплашвания Бог запази църквата и нас в служението на Господ Исус Христос. Благодарен съм на Него за силата и благодатта, чрез които устоявахме на гоненията и изпитанията. Децата ми са помощници в духовната работа и служение. Благовест е органист в църквата още от младеж, Емануил е художник, а Стойчо от 1999 г. е пастир на църквата. Дъщеря ми и семейството ѝ също служат на Господа.

Напоследък съм в помощ на пастира. Посещавам периодично малкото общество в с. Козарско, до Кричим. Посещавам и старческия дом, както и домове на братя и сестри, особено на болните и самотните. Посещавам и църкви, където ме поканят.

С това свидетелство искам да насърча всички духовни работници. Искам да им кажа, че се моля усърдно да имат сили и твърдост в работата си за Бога. Необходимо е само „да излагат право Словото на истината“.

П-р Димитър Ников

Similar Posts